Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

— Никога няма да стана предател!

— Ти не си сам. Фил. Не си сам. Там е работата. Войната създава неразрешими противоречия. Мнозина предпочитат направо да се махнат. А ти казваш — полза… До идването на инспектора все още можехме да се надяваме, че тя ще завърши с победа за нас и всички хора ще се превърнат в синглити. Естествено това не би довело до нищо, защото ще спре и развитието на нашето общество, което не е в състояние да се размножава. Въпреки дългия живот на всеки един от нас, след една такава победа не ни чака нищо друго освен упадък и бавна смърт. А сега, след като бе установен контакт със Земята, противоречията още повече се изостриха.

— С какво ще помогне пилотът?

— Не знам… Във всеки случай над него не тегнат предразсъдъците, които дългогодишната война породи у всички колонисти, и той ще бъде обективен. При това е и официалният представител на земните жители тук. С една дума, той има право да решава. И трябва да му помогнем. Да му предоставим всички данни, всичко, което зависи от нас. По време на преминаването, или „цикъла“, както го наричаш ти, нашето общество фактически е безпомощно — ако не са люсовете, хората отдавна да са се възползували от това обстоятелство. Аз искам да дам на пилота възможност.

— Каква по-точно?

— Възможността да избира, свобода на действие и правото да вземе окончателно решение. Вярвам в този човек. Вече имах случай да се срещна с него, нали, освен че съм твой наставник, аз изпълнявам и други функции в нашето общество. Пилотът ме познава като координатор, макар че такава длъжност у нас не съществува, и тъй като той искаше да се срещне с представител на властта, с ръководителя, аз трябваше да изиграя тази роля. За съжаление по време на нашата среща той не прояви към мен нито доверие, нито добри чувства. Затова днес съм принуден да се обърна към теб. Все нещичко ви свързва с пилота, макар и да е малко, за човек с неговия характер то може да е достатъчно, за да те изслуша.

— Каква ще бъде моята роля? В какво трябва да го убедя?

— Не е нужно да го убеждаваш. Трябва само да го заведеш на поляната, където преминава цикълът. Ще я намериш инстинктивно. Той може и да не я открие — гората му е непозната. И най-важното, ако нашето начинание успее, ти ще бъдеш посредник между нас, ще ми помогнеш да предам на пилота цялата необходима информация.

— Или да го примамя в капана… — едва чуто промърмори Фил. Наставникът се направи, че не е чул, а може наистина да не го беше чул, потънал в своите мисли.

— Виждаш ли, Фил… Трябва да ти кажа оше нещо. Срещата с пилота е мое хрумване. Мнозина не споделят оптимизма ми, не вярват, че нашите проблеми ще се разрешат, и предпочитат сегашното си съществуване. Но мен и още неколцина други то не ни задоволява. По-добре да решава пилотът и ако той не намери изход, какво толкова? Ще настъпи краят, и то веднага, без протакане. Всички ние чисто и просто ще загинем. Рискът е много голям и аз съм длъжен да те предупредя, за да можеш разумно да претеглиш и да решиш всичко сам.

— Ами ако откажа?

— Тогава ще се помъча сам да намеря пилота. Най-вероятно е нищо да не излезе. Много е озлобен от гибелта на отряда на инженера, смята, че аз съм постъпил подло, макар че станалото е чиста случайност. Той не знае, че люсовете не ни се подчиняват и ние не можем да предскажем тяхното поведение.

Какво убеди Фил? Откровеността? Тя би могла да бъде и преднамерена, разиграна специално за него. В обществото на синглитите имаше прекалено много фалш, мимикрия и игра… Не, не бе откровеността. По-скоро искрената мъка и умората в гласа на наставника, признанието, че това е негово хрумване.

— Защо не поговори с мен по-рано?

— Трябваше да изчакам нашите да напуснат града. Доста труд ми костваше да те задържа тук до тази минута. Затова пък сега, каквото и да решим двамата, никой не може да ни попречи.

Фил стана и отиде до прозореца. Навън нищо не се виждаше. Нищо освен бялата сляпа стена.

И нямаше кой да го посъветва, да му подскаже решението.

— Все пак какво да предам на пилота?

— Истината, Фил. Само истината.

— Добре. Ще се опитам.

Ротанов знаеше, че трябва да се прицели много точно. Разстоянието не беше голямо, изискваше заряд с минимална мощност, а това намаляваше зоната на поражение. Той пое дълбоко въздух, изпусна го, спря дишането и опря лакътя на лявата си ръка, с която насочваше дулото на пулсатора, в бедрото. Дулото престана да подскача. Кръстчето на оптическия мерник се закова в средата на пътеката. Откъде ли се е взела тук тази пътека? Но въпросът го разсея и той го пропъди. Сега в мерника попаднаха горящи храсталаци, изглежда, огънят бе допълзял до тях по тлеещия от топлинния удар мъх и те неочаквано и едновременно бяха пламнали.