Андрей Гуляшки - История с кучета

Така неусетно стигна до село Воднянци. На площада срещу киното и ресторанта зави наляво и скоро се намери на изоставения път. Десет минути по-късно той спря колата пред някогашната кръчма. Наближаваше пет часа. От горната част на пътя прииждаше сивата дрезгавина на ранната привечер, а откъм блатото влачеше повесмото си рядка мъглица като пушилка от слаб огън.

Къщата беше със спуснати кепенци, не светеше никъде, Анастаси не беше се прибрал още от работа. Тишина, натежала от влага и самотия, лежеше над това усойно място и дори Авакум, който не обичаше многолюдието, дори той се почувствува в тоя миг някак встрани от света и прекалено сам. „Не е добре бедният ми приятел, щом живее доволен сред тоя пущинак“ — помисли Авакум и побърза да обиколи къщата, да огледа туй-онуй, да се разсее, за да не би в жалостта, която го беше повлякла, да се намери и самият той. Защото, ако трябваше справедливо да отсъди, и той предпочиташе дълбоко в себе си да живее настрани от настоящето и по-близо до миналото — предпочитание, което не можа да осъществи през целия си живот.

Тъкмо беше излязал в гърба на къщата, и на пътеката, изплавал сякаш от мъглата на блатото, изскочи старият Драгнев. Докато се изнизваше от мъглата, той изглеждаше още по-огромен и някак свръхестествен и Авакум, макар да беше свикнал на всякакви изненади усети изведнъж една дълга и неприятна тръпка по раменете си.

— Вие ли сте приятеля на доктора? — избоботи с дълбокия си контрабас старият Драгнев.

— Да речем! — отговори уклончиво Авакум.

— Ако вие сте тоя човек, може да заповядате! — каза старият Драгнев. — Докторът ми заръча да ви отворя, в случай че сте пристигнали, преди да се е върнал от работа. А! — кимна той по посока на Авакумовата волга, докато превърташе ключа. — С количка сте дошли. Браво! Аз уважавам волгите! Моля! — Той отвори вратата и направи път на Авакум. — И стопаните на волгата уважавам! — допълни той.

— Какъв стопанин — усмихна се сдържано Авакум. — Не виждате ли, че колата има бял номер?

— Това е подробност! — рече старият Драгнев. — Аз обикновено гледам човека, а после номера!

Той включи електрическия радиатор и покани Авакум да седне по-близо.

— Тук е влажничко! — рече той. — От блатото иде голяма влага.

— Вие се разпореждате в къщата на доктора като свой човек. Навярно сте добри приятели?

— Казвам се Спиро Драгнев — представи се старият, като направи малък, но важен и изпълнен с достойнства поклон. — Аз съм от Пещера, бивш лесничей и преподавател по лесовъдство, гатерджия и дълги години собственик на тази кръчма — той чукна с крак по пода. — Сега съм самотен човек, затова се сприятелих толкова бързо с доктора. И той е самотен човек.

— Това кръчма ли е било? — огледа се любопитно, Авакум. — И вие сте били кръчмаря?

— Бях. Допреди две години, когато изправиха пътя. Тогаз, в ония години, тук кипеше голям живот, шосето минаваше досами прага на кръчмата. Можете да си представите!

— Мога! — усмихна се Авакум.

— Вятър! — смръщи веждите си старият. И като помълча, добави: — Нищо не можете да си представите. Онова нещо, дето е било, не можете да си представите дори насън!

— Я гледай! — засмя се Авакум.

— Аз имам голяма къща в селото, но съм самотен, жена ми умря, сина замина за Либия, прекарвам времето си на лов. Аз съм председател на ловната дружинка.

— Какво ловите? — попита Авакум.

— Диви патици и гъски, Има ги в блатото, колкото щеш.

— Това вашата пушка ли е? — попита Авакум, като кимна с глава към стената.

— Моята. Оставих я тук оня ден, защото валеше силен дъжд!

— Оня ден нямаше дъжд.

— Забравил съм. Харесва ли ви моята пушка?

— Не разбирам от пушки.

— Къде ще разбирате! Докторът ми каза, че сте археолог.

— Пушката е хубава, личи си!

— „Винчестер“.

— Купили сте я от чужбина?

— А, не. Къде ти! Донесе ми я един приятел.

— Значи, с тази пушка биете патици и гъски в блатото?

— И с тази, и с други. Аз имам три пушки. Ловувам от 30 години и повече!

— Навярно познавате тази местност наоколо като петтях си пръста?

— Познавам.

— И блатото познавате като петтях си пръста?

— И блатото.

— Къде убиха кучетата на моя приятел?

— В блатото.

— Защо?

Старият го изгледа мрачно:

— Вие знаете ли нещо?

— Не.

— И аз не зная.

Старият извади цигари и запуши.

— Аз искам по този повод да поговоря с вас.

— За кучетата ли?

— Не. По повод на кучетата. Вие сте приятел на доктора. Е, добре, посъветвайте го, моля ви се, да се маха час по-скоро оттука! Защо се е запилял на това проклето място?