Андрей Гуляшки - Убийството на улица „Чехов“

Другата врата е тясна, плоска, боядисана е със сива боя, върху която годините са оставили тъмния си и мръсен отпечатък.

Първата врата е официална, тя води за входното антре. Втората, тясната, тя е служебна — за внасяне на продукти и изнасяне на боклук; през нея се влиза за кухнята.

Антрето всъщност е едно малко холче. Отдясно има закачалки и огледало, отляво — ниска масичка с телефон, в дъното — двукрила „летяща“ врата. Като мине през гази „летяща“ врата, човек очаква, че ще се озове непременно в някакъв салон, но с изненада забелязва, че се намира в началото на един дълъг коридор. От двете страни на коридора са наредени рафтове с книги, а помежду рафтовете има врати — три отляво и толкова отдясно. Първата отляво е за кабинета на професора, втората е за спалнята му, третата — тя е за гости. Като вървим по обратния ред, тоест от дъното към антрето, стаите, наредени от дясната страна на коридора, вървят, както следва: втора спалня, трапезария, кухия с килер. Тясната врата, за която споменахме в началото на нашето описание, принадлежи на кухнята, тя води директно навън, за стълбищната площадка. Кабинетът, гостната, както и двете спални, не са свързани със съседните си стаи, в тях се влиза направо от коридора. Кухнята и трапезарията имат също врати откъм коридора, но за разлика от другите помещения, те са съединени помежду си с едно отверстие, артистично издълбано в стената, която ги разделя. През него се подава храна от кухнята към трапезарията. Докато настъпи време за поднасяне на ястията, отверстието се затваря с един железен капак.

Имам чувството, че който чете това описание, ще изпита навярно едно впечатление на раздвоеност: от една страна, обстановката показва склонност към строг интелектуален режим (рафтовете с книги, отделените една от друга стаи, та никой никого да не смущава); и, от друга страна — влечение към кулинария и към ресторантски удобства. Смятам за целесъобразно още сега да дам обяснение за това впечатление на раздвоеност. Професор Астарджиев поискал навремето от архитекта си да му измайстори уредба, която отговаряла на характера му и на неговия усамотен и книжовен начин на живот. Но се появил зет му Краси, който имал противоположен характер, водел съвсем друг начин на живот и обърнал установения ред надолу с главата. В коридора зашарили до късна нощ гости и за педантичния професор настъпили вавилонски времена. Тогава му дошла наум идеята да отвори отделен вход за кухнята и да съедини кухнята с трапезарията, та да намали поне наполовина стълпотворението в коридора. Когато и това не помогнало особено, набързо спазарил една вила в Бояна и се пренесъл там да живее и работи. След две години младото семейство се сдобило със свое жилище и той отново се завърнал в леговището си. Вратата, която съединявала кухнята с външния свят и ресторантското улеснение между трапезарията и кухнята, останали спомен от една светска шумотевица, която преминала като циклон през тихия му и сдържан живот.

Не съм познавал този човек, но от уредбата на жилището му и от разказите, които чух за живота му, докато водех следствието, аз останах с впечатление, че той е от онези учени, които сред простолюдието наричат „книжни плъхове“ — тоест егоисти, сухари по характер, необщителни. Тия черти, дори нашия човек да ги е имал приживе, не подбиват в никакъв случай естествено значението му за обществото като гражданин полезен и необходим.

Ето защо, скачайки в служебната си кола, аз се понесох към улица „Антон Павлович Чехов“ с обнадеждващи мисли в главата си и със сърце, изпълнено с добри предчувствия. Професор Иван Астарджиев беше важна птица, ако успеех бързо да открия убиеца му — очакваше ме слава. А славата води за ръчица, както е известно, някое повишенийце и разни награди. Славата щеше да подсили — като двойна доза витамин „С“ — самочувствието на сина ми, комуто предстоеше конкурсен изпит в езиковата гимназия; и щеше да поглади като крилце на гургулица честолюбието на жена ми, която отдавна, още от моите преподавателски времена, си мечтаеше да летува заедно с видните „началнишки“ в черноморския ни курортен дом и да обядва на равни начала с тях в началническата сто лова?

Накратко работата беше сериозна, убийството на улица „Антон Павлович Чехов“ разкриваше и отговорности, и перспективи, затова не излязох глупак, а си избрах помощници с доказани способности, лейтенантите Денчев и Манчев. Имената им си приличаха по благозвучие, но по характер момчетата бяха много различни и всеки по своему не си поплюваше на ръцете, когато трябваше да се обезвреди един опасен за обществото тип.