Андрей Гуляшки: Убийството на улица „Чехов“

Кой знае! Вече не смея да мисля нищо по-определено за случайността. Според Авакум процентът на ИСТИНСКИТЕ случайности е много нисък в сравнение с НЕИСТИНСКИТЕ. И ако е тъй?

Но както и да е. На тази първа среща между два мата професорът поднесъл с кафето и по чашчица гръцки коняк. И като разказал на Авакум, че имал на село роднини, които ползвали негов имот, попитал го, помолил за съвет:

— Ония хора ми предлагат всяка есен по една двайсетлитрова дамаджана домашно вино и по един при готвен на шунка свински бут — вместо наем за имота. Дали да се съглася?

Авакум го посъветвал да се съгласи.

Читателят знае вече, че вечерта на именния си ден Астарджиев изпратил зет си Краси в мазето на своя дом да му отреже парче шунка от свинския бут и да му наточи вино от двайсетлитровата дамаджана. На връщане, като носел тия неща, Краси заварил тъста си намушкан с нож?

Проклети случайности! Не са ли нещо като тъмен лес, където човек броди без пътища и посоки и където може да се препъне най-неочаквано във всевъзможни коварни коренища и лукаво пречнали се клони?

— Каква метафизика ти е размътила ума! — погледна ме подозрително Авакум, след като го запознах с моите метафорични представи за случайностите в живота. — Какви коренища и клони са те пратили по асфалта на улица „Антон Павлович Чехов“?

Авакум Захов и професор Астарджиев бяха кореняци граждани на квартала, за който става дума; моя милост, Кодов — Краси и Надя Кодова, по баща Астарджиева — ние бяхме „чуждоземни“ и прихождахме в квартала като гости. В дома на професора ме заведе Авакум. Склонен по природа към приключения, аз бях същевременно тих и търпелив играч на шах и това ми качество много допадна на професора. Когато започнаха да му изпращат от село дамаджаните, той ме черпеше от сърце, но ми наливаше чашата до половина с вино, останалата част допълваше догоре с чешмена вода.

— Да има от винцето и за после! — поклащаше глава и заговорнически ми смигаше.

Беше по характер скъперник, а това вино особено му се свидеше, нали го провождаха от родния му край!

Освен на Авакум, още на едного не доливаше чашата с чешмена вода — на сина си Радой. Радой беше по-млад от сестра си Надя с две години, работеше като инженер-нефтодобивник в Либия и когато си дохождаше в отпуска, професор Астарджиев се подмладяваше сякаш, една голяма вътрешна радост заличаваше като с вълшебен сюнгер поне десетина години от изпитото му и нарязано от дълбоки бръчки лице. Той беше хубавец — донжунаовски тип, веселяк по душа, но зад тая ефектна и забавна фасада надничаше зорко един студен и пресметлив ум, който — поне на мен така ми се чинеше — във всеки момент си даваше точна сметка „кое колко пари струва“ на житейския пазар; за да не се излъже случайно и да хвърли „на вятъра“ някой и друг „грешен“ лев?

Ще приключа краткото си въведение, като спомена още едно лице, което посещаваше дома на професора. Това лице беше икономката му Дора. За нея знаех следното: че е на години колкото дъщеря му Надя, че е вдовица на един бивш сътрудник при института, че дохожда в дома на професора сутрин и си отива следобед. Тя беше нежна, русокоса хубавица, северен тип. В наследствения й ген, след стотици комбинации през вековете, бяха пръкнали навярно родовите черти на някой нормандски рицар, минал през българските земи по време на кръстоносните походи. Какво ли не се е случвало на тоя свят! Така или иначе Дора беше от категорията на жените-загадки. Една жена, както се изразяват на поетичен език — мечта.

Но ако северната хубост на Дора беше една „мечта“, присъствието й в професорския дом — загадка, приятелството, което бързо се установи между Авакум и професор Астарджиев, дълго време остана непроницаемо за ума ми като уравнение от най-висш алгебричен разряд. В животоописанието си за тоя особен и знаменит човек аз съм отбелязал, че към петдесетте си години той беше станал вече самотник — нямаше приятели, доколкото дружеше с жени — бяха случайни познанства. Вярно, че аз вървях подире му и се движех в сянката му и не е лъжа, че той ме обичаше, но приятелство помежду ни не съществуваше, пък и не можеше да съществува. Ние с него бяхме неравностойни като личности, неравноправни в отношенията си. Защото, грубо казано, можеше ли между идола и неговия поклонник да има приятелство? Поклонникът изпитва непоклатимо възхищение към идола, а идолът се отнася снизходително към нищетата на своя поклонник, и когато случайно се мерне в полезрението му — потупва го снизходително по рамото, дори го препоръчва с два-три реда до някое учреждение, да го назначат на добра и подходяща работа. Да, идолът не е способен да изпитва приятелски чувства към поклонниците си, защото много знае за тях и вижда онова в душите им, което те крият от другите, а понякога и от себе си. И си мисля, че идолът поради знанието си за човеците е всъщност много самотно същество на света.