Андрей Гуляшки: Убийството на улица „Чехов“

— Това вино, гражданино, е една боядисана водица! — казал Авакум Захов на професора, като го видял да протяга ръка към лавицата, където били изложени бутилки „розово“ вино.

Авакум щял да си купува бисквити за чай, а те били наредени точно срещу щанда с вината.

— Не разбирам много от вина — казал стеснително професорът, — но ми се ще да си избера нещо по-леко.

Професорът хвърлил бегъл поглед на неочаквания си съветник и тутакси изпитал към него едно смесено чувство на симпатия и уважение. Ризата на Авакум била с колосана яка — неосъществена мечта за професора, а освен това черният му лоден се спускал на Дължина под коленете, тоест не бил съобразен с късата мода, обстоятелство, което още на секундата го издигнало високо в строгите му очи. Професор Астарджиев намирал късата мода — женска или мъжка — за неприлична, проява на лош вкус и неподходяща в никакъв случай за интелигентен човек.

— Вземете си бяло карловско или червено сухиндолско — посъветвал го Авакум.

Професор Астарджиев колебливо снел от лавицата бутилка червено сухиндолско.

— Не си взимайте от тия бисквити! — на свой ред рекъл той на Авакум. — Те са стари и миришат на запарено. Оня ден взех от тях и ги изхвърлих до една. Бих ви препоръчал ей тази марка! — и услужливо посочил с пръст.

Както и сега се случва често, дори още по-често, в тоя най-натоварен час действувала само една каса, пред гишето и се нижела дълга върволица народ. Захов и Астарджиев продължително и упорито заспорили кой да мине пръв.

— Аз не бързам! — настоявал Авакум. — Моля, минете! Аз съм ерген и мене никой не ме чака вкъщи!

— И аз не бързам! — деликатно го подканял пред себе си Астарджиев. — Аз съм вдовец и мене също никой не ме чака по това време. Ще ми дойдат гости, но чак за вечеря.

— Ето, виждате ли! — усмихнал се Авакум. — Ще трябва да приготвите за гостите си това-онова!

— Ами, ами! — не отстъпвал професорът. — Какво толкова ще приготовлявам! Ще ми дойдат дъщерята и зетят. Те не ми придирват много!

Когато излезли най-после навън, и двамата си спомнили, че не са се представили един на друг.

— Институтът за вирусологични проучвания ли? — засмял се от сърце Авакум Захов. — Така и предполагах! Вие разкопчахте пардесюто си, за да си извадите очилата, и аз забелязах на ревера ви значката от симпозиума на вирусолозите. Чудесно! Директорът на института ми е познат — продължил той все така зарадван. — А в отделението за специални поръчки работи един мой добър приятел, доктор Анастаси Буков. Знаете ли го? Той носи също на ревера си такава гадост. Веднага се набива в очи!

— Анастаси Буков ли? Ами да, сещам се! — кимнал Астарджиев. — Сещам се! — повторил той. — Анастаси Буков. Така! Едип кротък и прибран човек.

Скромната ми външност и учтивите ми маниери заблуждават мнозина, подвеждат ги да ме мислят едва ли не за пансионер? Хе, хе!

— Ще ви изпратя до вкъщи! — рекъл Авакум. — Аз не бързам, нали ви казах, пък и такъв сладък дъждец вали, само е за разходки! Вие живеете на улица „Чехов“, нали?

— Нима знаете къде живея? — попитал го поласкан професорът. Макар и скромен като повечето сериозни учени, той за миг платил данък на суетата човешка, като си помислил, че Авакум Захов непременно ще му отговори: „Та кой от нашия квартал не знае, моля ви се, че професор Астарджиев живее на улица «Чехов»!“

Но Авакум, уви, начаса го попарил:

— Улицата, където живеете — рекъл, — е изписала името си върху полите на вашето пардесю. Ето! — и той посочил едни ясно забележими петна. — На улица „Чехов“ — продължил той — копаят тунели за парното и пръстта, която изкопчиите изхвърлят, има червеникав цвят. Тия петна по краищата на вашето пардесю издават улицата, където живеете! — засмял се той. — Затова не беше мъчно да се досетя, че къщата ви се намира на улица „Чехов“, нали?

— Е, да! — въздъхнал Астарджиев, навярно вътрешно засрамен малко. — Е, да! — въздъхнал повторно той. — Улицата е разкаляна и няма нищо чудно, дето по краищата на палтото ми има следи от тази червеникава кал! Но вие сте наблюдателен човек, твърде наблюдателен, и това качество ви прави чест. — И изведнъж предложил най-чистосърдечно: — Като искате да се разходите по улица „Чехов“, уважаеми другарю археолог, защо не дойдете вкъщи? Ще изпием заедно по чашка кафе! Синът ми работи в Либия и ми изпраща оттам най-истинско кафе, прекрасно на вкус и аромат!

Ето как Авакум Захов се запознал с професор Астарджиев.

Случайна ли е била първата им среща и случайно ли било това запознанство?