Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Агат се отдалечи с гъвкавата си и бърза походка. Като се подпираше на едно от техните бляскави метални копия, Уолд бавно се запъти нагоре, по улиците и стълбите. Но едва бе изминал и половината път, когато трябваше да спре, за да си поеме дъх, и изведнъж се сети, че май ще се наложи да се върне обратно и да изпрати на черния остров младите майки с дечурлигата им, както го бе помолил Агат. Обърна се и тръгна надолу. Когато усети как се влачат краката му по камъните, той разбра, че би трябвало да се подчини на Агат и да отиде с жените и децата на черния остров — тук само щеше да пречи.

По запустелите слънчеви улици от време на време минаваше забързано и съсредоточено някой пришълец. Вече всички бяха готови да заемат позиция и да изпълняват задълженията си. Ако жителите на Тевар се бяха подготвили, ако бяха тръгнали на север да пресрещнат гаалите, ако бяха отправили поглед напред към предстоящото, както, изглежда, правеше Агат… Нищо чудно, че хората смятаха пришълците за магьосници. Но пък не беше ли и Агат виновен, че не тръгнаха? Бе позволил на една жена да застане между съюзниците. Ако той, Уолд, бе разбрал, че момичето отново се е срещало с Агат, щеше да нареди да я убият зад шатрите и да хвърлят тялото й в морето, а Тевар може би още щеше да е на мястото си… Тя излезе от високата каменна сграда пред него и щом го видя, замря неподвижна на входа.

Уолд забеляза, че макар да бе вързала косата си отзад като омъжените жени, тя все още носеше кожената риза и панталони, украсени със символа на неговия Род — трилистното цвете.

И двамата гледаха встрани. Тя не проговаряше. Най-сетне, тъй като миналото си беше минало и той бе нарекъл Агат „сине“, Уолд се престраши:

— На черния остров ли отиваш, или оставаш тук, родственице?

— Тук оставам, старейшино.

— Мене Агат ме праща на черния остров — каза той малко неопределено, като преместваше от крак на крак скованото си, загърнато в окървавени кожи тяло и се облягаше на копието. Слънцето грееше все така студено.

— Според мене Агат се бои, че жените няма да тръгнат, ако не ги водиш ти, ти или Умаксуман. А Умаксуман стои начело на нашите воини, които пазят северната стена.

Нямаше ги вече нито безгрижието й, нито безсмислената, но трогателна самонадеяност — тя бе изпълнена с настойчивост и нежност. Изведнъж той си я припомни като малка — единственото дете по Летните земи, дъщерята на Шакатани, родена през Лятото.

— Значи ти си жена на Алтера? — Тази мисъл потисна образа на палавото, засмяно дете и отново го обърка, тъй че той не чу отговора й.

— Защо не отидем всички на острова, щом е непревземаем?

— Водата не достига, старейшино. Гаалите ще се настанят в града, а ние ще умрем на скалата.

В далечината над покривите на Съюзния палат се виждаше част от моста. Приливът бе дошъл и вълните проблясваха отвъд черното рамо на островната крепост.

— Дом, построен над морската вода, не е за хора — каза той тежко, — твърде близо е до земята под морето… Слушай сега, исках да кажа нещо на Арилия… На Агат. Почакай. Какво беше, забравил съм. Вече не чувам собствения си разум… — Той потъна в размисъл, но усилията му се оказаха напразни. — Е, няма значение. Мислите на старците са като прах. Сбогом, дъще.

Той продължи бавно и замислено по пътя си, прекоси площада и стигна до Театъра, където заповяда на младите майки да съберат челядта си и да тръгват. След това за последен път поведе хората си — стадо изплашени жени и плачещи деца и тримата избрани от него младежи — по безкрайния, главозамайващ въздушен път към черната, всяваща ужас грамада.

Там царяха студ и тишина. До високите сводове на помещенията достигаше само грохотът от вълните, които се разбиваха долу в скалите. Хората му се скупчиха заедно в една огромна зала. Много му се искаше старата Керли да е наоколо, щеше да му е от полза, по тя лежеше мъртва в Тевар или някъде в горите. Най-сетне няколко по-сърцати жени раздвижиха останалите — намериха бхан, вода да го сварят, дърва да стоплят водата. И когато пристигнаха жените и децата на пришълците заедно с десетте си стражи, теварите можеха да им предложат топло ядене. Крепостта вече ехтеше от гласовете на пет-шестстотин души, които я изпълваха почти докрай, и навсякъде в краката ти се търкаляха деца почти както в женското отделение на някой Родов дом в Зимния град. Но през прозрачната скала на тесните прозорци, която спираше вятъра, далеч долу се виждаше само разбунената бездна и димящите вълни.