Урсула Гуин - Планета за изгнаници

— Елате с нас! — извика им Агат.

Неколцина пристъпиха към него, но се спряха, като го разпознаха.

В мъгляво осветения вход зад него се появи застрашителната фигура на Умаксуман, нарамил тежък товар върху гърба си.

— Елате, вземете децата! — прогърмя познатият му глас и ги раздвижи. Агат ги подреди при стълбите, разпредели бойците си, които щяха да ги бранят, и даде сигнал. Всички се втурнаха навън и се устремиха към портата. Нито един гаал не се изпречи на пътя на тази чудата тълпа от жени, деца, мъже начело с Агат, който размахваше високо над главата си гаалска брадва, за да прикрива Умаксуман. А той носеше на раменете си полюшкващ се товар — стария вожд, баща си Уолд.

Успяха да се измъкнат през портата, но на предишното място на гаалския лагер се натъкнаха на противников отряд и се разпръснаха из горите заедно с останалите групи ландински бойци и теварски бежанци. Целият набег през Тевар бе траял само около пет минути.

Но и в гората не бяха в безопасност. По пътя за Ландин гъмжеше от гаалски съгледвачи и войски. Затова бежанци и спасители се отклониха поединично или по двама на юг. Агат остана с Умаксуман, който не можеше да се брани сам, тъй като носеше стареца. Заедно си проправяха път през гъсталака. Минаха необезпокоявани през сивите пътеки и могили, през повалените стволове и непроходимите мъртви клонаци и неподвижни храсталаци. А далеч зад тях непрестанно се носеха женски писъци.

Безкрайно трябваше да обикалят в полукръг на юг и запад през гората и хребетите, докато най-сетне тръгнат на север към Ландин. Когато Умаксуман остана без сили, Уолд се опита да върви сам, но пристъпяше едва-едва. Най-накрая се измъкнаха от дърветата и в далечината пред тях, в раздирания от вятъра мрак над морето, заблестяха светлините на града на изгнаниците. Почти влачейки стареца, те с мъка се добраха до Земната порта.

— Пристигат вирси! — звъннаха гласовете на стражите, които бяха успели да различат ясно единствено светлата коса на Умаксуман. Но след това видяха и Агат. — Алтера! Алтера!

Впуснаха се да го посрещнат и да му помогнат хората, които се бяха сражавали редом с него през последните три дни на смъртоносна схватка сред горите и възвишенията, бяха изпълнявали заповедите му и му бяха спасили кожата.

Четиристотин бойци бяха направили каквото можаха срещу вражеските пълчища, които според Агат наброяваха около петнайсет хиляди боеспособни мъже. А в настъплението участваха общо шейсет или седемдесет хиляди гаали заедно с шатрите си, с котлите си за готвене, с носилките, ханите, кожените постелки, брадвите, гривните, с люлките си, с огнивата си: с цялото си оскъдно имущество, със страха от Зимата, с глада си. Той бе виждал в гаалските лагери как жените събират изсъхнал мъх от дънерите и го ядат. Изглеждаше невероятно, че тази вълна на насилие и глад все още не е заляла града на изгнаниците и той се извисява непокътнат с пламтящите факли над обкованите с желязо дървени порти и че има хора, които да го посрещнат у дома.

— Вчера следобед минахме зад предните им позиции и така успяхме да се измъкнем — мъчеше се той да предаде събитията от последните три дни. Но думите бяха изгубили реалния си смисъл, същото се отнасяше и до топлата стая, до безкрайно познатите лица на тези мъже и жени, които сега жадно поглъщаха разказа му. — Земята… зад тях, там, където са минали ордите им… прилича на свлачище. Гола пръст. Нищо друго. Всичко, смазано и изпепелено под краката им…

— Ами как ще продължават? С какво се хранят? — промърмори Хуру.

— Със запасите от хамбарите в градовете, които превземат. От полето всичко е вдигнато, реколтата е прибрана, едрият дивеч е отишъл на юг. Трябва да плячкосват всеки град по пътя си, да преживяват от стадата или да умрат от глад, преди да са се измъкнали от снежните земи.

— Значи и тук ще дойдат — намеси се тихо един от алтераните.

— Така изглежда. Утре или вдругиден. — Това бе самата истина, но за него и тя нямаше реален смисъл. Той прокара ръка през изцапаното си, сковано лице и докосна незаздравялата рана на устните. Знаеше, че трябва да даде отчет пред управата на града си, но се чувстваше толкова уморен, че не можеше да каже нищо повече, а техните думи не достигаха до съзнанието му. Изведнъж се обърна към коленичилата до него, безмълвна Ролери.

— Би трябвало да си идеш у дома, Алтера — каза му тя нежно, без да вдига кехлибарения си поглед.

Почти не се бе сещал за нея през всичките тези безкрайни часове, докато се сражаваше, бягаше, стреляше и се криеше в горите. Познаваше я от две седмици, около три пъти бе разговарял малко по-дълго с нея, веднъж спаха заедно, а преди три дни се ожениха призори в Залата на правосъдието и след час той замина с партизаните. Нима знаеше нещо повече за нея, освен това, че не принадлежи към човешкия род? А след още няколко дни навярно и двамата ще са мъртви.