Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Изведнъж настъпи промяна. В дълбините на мрака заблещука светлинка.

— Агат иде насам — каза тя на глас, но толкова тихо, че я чуха само онези, които седяха най-близо до нея.

— Да не би да те вика с мислите си? — попита я остро Ала Пасфал.

Ролери погледна с блуждаещ, невиждащ поглед към старицата, от която се страхуваше, и повтори:

— Идва насам.

— Едва ли предава, Ала — каза най-възрастният от тях на име Пилотсон. — В известен смисъл те са в постоянен контакт.

— Глупости, Хуру.

— Защо глупости? Той сам каза, че й е внушавал мисли много усилено там, на брега, и е успял да я достигне — тя сигурно е естествен приемник. А това е улеснило възникването на контакт. И по-рано сме имали такива случаи.

— Да, но между хора — отвърна старицата. — Няма ненаучено дете, което да може да приема или предава паравербални послания, Хуру. Естественият приемник е едно от най-редките неща на света. А тази тук е вирс, не човешко същество!

През това време Ролери стана, изплъзна се незабелязано от кръга, отиде при вратата и я отвори. Отвън я лъхнаха студ, мрак и пустота. Погледът й бавно премина по улицата и само след миг в далечината изникна силуетът на човек, който изморено се приближаваше. Не след дълго той навлезе в осветеното от отворената врата място, протегна ръка към нейната и останал без дъх, промълви името й. Усмивката му разкриваше липсата на три предни зъба, а на главата му, под кожената шапка, имаше почерняла превръзка. Беше посивял от умора и болка. Не се бе връщал от възвишенията, откакто гаалите нахлуха на Аскатеварска земя, което правеше три дни и две нощи.

— Донеси ми вода за пиене — обърна се той нежно към Ролери и след това влезе на светло, където го наобиколиха всички.

Ролери намери стаята за готвене, където се намираше металната пръчка с цветето на върха — завъртиш ли го, от пръчката потичаше вода. В дома на Агат имаше същото приспособление. Никъде не видя извадени паници или чаши, затова подгъна свободния край на кожената си риза, сипа там вода и я занесе на съпруга си в другата стая. Той тържествено отпи от ризата й. Всички гледаха с широко отворени очи, а Ала Пасфал отсече:

— Чаши има в шкафа. — Но магическата й сила се бе изгубила, а злобата й падаше като неулучила стрела. Ролери коленичи до Агат и до ушите й долиташе само неговият глас.

След първия сняг времето отново омекна. Беше почти както през последната лунна фаза на Есента — слънце, малко дъжд, северозападен вятър, лек скреж нощем. Зимата не се различаваше много от предния сезон и бе трудно да се вярва на летописите от минали Години, в които се разказваше за триметров сняг и за цели лунни фази, през които ледът не се топял. Може би това щеше да дойде по-късно. Сега проблемът бяха гаалите…

Северняците бяха нахлули доста бързо в Аекатевар, без да обръщат особено внимание на партизаните на Агат, който все пак бе успял да им нанесе няколко тежки поражения по фланговете. Но те разпънаха лагера си на изток от гората и на третия ден вече нападнаха Зимния град. Все пак не го унищожиха, явно се опитваха да предпазят от огъня хамбарите, стадата и може би жените. Изтребваха само мъжете. Навярно, както се говореше, щяха да се опитат да оставят някои от хората си да го охраняват. И с идването на Пролетта връщащите се от юг гаали щяха да преминават победоносно през градовете на една империя.

Това не бе присъщо за вирсите, мислеше си Агат, легнал под прикритието на огромно, повалено дърво, където чакаше малобройната си войска да заеме позиция за нападение над Тевар. Вече от две денонощия се сражаваше и се криеше под ясното небе. Болеше го счупеното при побоя в гората ребро, въпреки че бе здраво стегнато, както и одраскването на главата, което получи вчера от една гаалска прашка. Но тъй като имаха имунитет към инфекции, раните зарастваха много бързо и Агат би се разтревожил едва ако ставаше въпрос поне за прерязана артерия. Досега бе пострадал само от удара в главата. В момента беше жаден и малко схванат, но кратката принудителна почивка изостряше мисловната дейност. Тези планове за бъдещето не бяха присъщи за вирсите. За разлика от хората те не разглеждаха нито времето, нито пространството в необратимото им линейно развитие. За тях времето бе нещо като фенер, който осветява една крачка напред и една крачка назад — всичко останало тънеше в мрак. То се състоеше от днешния ден, единствено от днешния ден в безкрайната Година. Нямаха исторически речник, служеха си само с „днес“ и „миналото“. Напред погледът им стигаше най-много до следващия сезон. Никога не се издигаха над времето, а се затваряха вътре в него като лампа в нощта, като сърцето в тялото. Същото се отнасяше и за пространството — за тях то не бе повърхност, която да отделят с граници, а област, център, който не отиваше по-далеч от индивида, от рода, от племето. Около тази област имаше места, които добиваха очертания, щом се приближиш до тях, и ги загубваха при отдалечаването — колкото по-далечни, толкова по-мъгляви. Но липсваха линиите, границите. Тези планове за бъдещето, това желание да се задържи едно победено място във времето и пространството не бяха типични, те бяха признак… за какво? За една автономна промяна в начина на мислене при вирсите или пък за някакво влияние, дошло от древните северни колонии и завоевания на Човека?