Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Сега слънцето огряваше каменните улици и разноцветните фасади на къщите, но над дюните на север все още се виеха кълба дим. Един пришълец поздрави Уолд на големия площад пред сградата на име Театър, където бяха настанени оцелелите от неговия род. Доста време му трябваше да разпознае в него Джакоб Агат.

— Алтера! — изкиска се той. — Преди беше хубав. А сега приличаш на шаман от Пернмек, на когото са му извадили предните зъби. Къде е (забрави й името)… моята родственица?

— В дома ми, старейшино.

— Срамота! — възкликна Уолд. Не го беше грижа дали по този начин не обижда Агат. Разбира се, сега Агат му бе господар и предводител, но при всички положения бе срамота да държиш в шатрата или в дома си любовница. Пришълец или не, той трябваше да спазва основните закони на благоприличието.

— Тя е моя жена. Това ли е срамота?

— Не чувам както трябва, ушите ми са остарели — отвърна предпазливо Уолд.

— Тя е моя жена.

Уолд вдигна глава и за първи път срещна погледа на Агат. Очите на Уолд бяха мътножълти като зимното слънце и под притворените клепачи не се виждаше бяло. А на Агат черни, с тъмен ирис и зеница и бели ъгълчета, които се открояваха на тъмното му лице, странни очи, неземни.

Уолд отмести погледа си. Около него се издигаха огромните каменни домове на пришълците, а древната им чистота блестеше на слънчевата светлина.

— Едно време аз си взех жена от вашите, пришълецо — каза той най-сетне, — но и през ум не ми е минавало, че един ден някой от вас ще ми го върне… Дъщерята на Уолд, омъжена за неистински човек, да остане без синове…

— Нямаш причини да скърбиш — отговори младият пришълец непреклонен, твърд като скала. — С теб сме равни, Уолд. Във всичко останало освен във възрастта. Едно време ти си си взел жена от пришълците. Сега пък се сдобиваш със зет от тях. Щом си искал едното, ще можеш да преглътнеш и другото.

— Трудно е — рече старецът с необорима простота и не след дълго добави: — Ние не сме равни, Джакоб Агат. Хората ми са мъртви или пречупени. Ти си вожд, господар. А аз не съм. Но аз съм човек, а ти не си. Каква прилика може да има между нас?

— Дано поне няма злоба или пък ненавист — не се предаваше Агат.

Уолд се огледа и най-накрая бавно сви рамене в знак на съгласие.

— Добре тогава, значи в такъв случай можем да умрем заедно — засмя се най-неочаквано пришълецът. Те винаги се смееха в най-невероятни моменти. — Старейшино, струва ми се, че гаалите ще нападнат след няколко часа.

— След няколко…

— Много скоро. Навярно веднага щом се издигне слънцето.

Те стояха до празната арена. До краката им се търкаляше захвърлен диск. Агат го вдигна и неволно, по момчешки, го запрати пред себе си.

— На всеки един от нас се падат по двайсет от техните. Тъй че ако прехвърлят стените или пък минат през портата… Ще изпратя в Купола всички родени през Есента деца заедно с майките им. Ако се вдигнат подвижните мостове, той е непревземаем, а вода и храна има за петстотин души за около цяла лунна фаза. При жените трябва да има и няколко мъже. Ще подбереш ли трима-четирима от твоите да ги заведеш там с жените и малките деца? Някой трябва да ги води. Харесва ли ти планът ми?

— Да. Но аз ще остана тук.

— Да бъде волята ти, старейшино. — В гласа на Агат нямаше и следа от възражение, а грубото му, набраздено с белези младежко лице не промени израза си. — Подбери, моля те, мъжете, които ще придружават жените и децата от твоя народ. Ще трябва да потеглят много скоро. А Кемпер ще изведе нашата група.

— Аз ще ги придружа — заяви Уолд с абсолютно същия тон, което едва забележимо смути Агат. Значи и той можеше да се смути. Но отново не се възпротиви на желанието му. Разбира се, почтителното му отношение към стареца не бе нищо друго освен една престорена вежливост — че защо би се отнасял почтително към един човек на прага на смъртта, който дори и за собственото си разгромено племе вече не беше вожд. Но Агат държеше на това независимо от глупавите отговори на стареца. Наистина бе като скала. Рядко се срещаха такива хора.

— Господарю мой, сине мой, мой образ и подобие — засмя се старецът и сложи ръка на рамото му, — изпрати ме там, където пожелаеш. Вече не съм потребен, мога само да умра. Черната ви скала ми изглежда доста злокобна за това, но и там мога да умра, ако това е волята ти…

— Все пак изпрати няколко мъже да стоят при жените — настоя Агат, — силни, здрави мъже, които да не им дават да изпадат в паника. Аз трябва да вървя при Земната порта, старейшино. Идваш ли?