Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Вятърът се обръщаше и дрезгавината на северното небе се превръщаше в мараня, тъй че около малкото бледо слънце се образуваше огромен мъгляв кръг — снежният кръг. Точно така. Точно това искаше да каже на Агат. Щеше да вали сняг. Не само да превали като миналия път, ами да падне истински сняг, зимен сняг. Снежната виелица… Думите, които толкова отдавна не бе чувал, нито пък изричал, предизвикаха особени чувства у него. Значи за да умре, ще трябва отново да прекоси суровата, неизменна страна на детството си, отново да се слее с белия свят на бурите.

Той все още стоеше до прозореца, но вече не виждаше бучащата вода долу. Спомняше си за Зимата. Превземането на Тевар, а и на Ландин, ще е от полза за гаалите. Днес и утре ще се угощават с хани и зърно. Но докъде ще стигнат, когато завали сняг? Истинският сняг, снежната виелица, която изравнява горите и изпълва долините. Ами като задухат ветровете, тези ледени ветрове. Пред настъплението на този враг ще ударят на бяг! Твърде дълго се бяха задържали на север. Уолд внезапно се изкиска високо и се отдалечи от прозореца. Той бе надживял синовете си и загърбил годините, когато стоеше начело и служеше на народа си, а сега трябваше да умре тук, на една скала в морето. Но на негова страна бяха велики съюзници и воини — по-велики от Агат и от всички хора. За него се сражаваха Бурята и Зимата и той щеше да надживее враговете си.

Потънал в размисъл, старецът бавно се запъти към огнището, развърза торбичката с жезин, посипа няколко прашинки върху жарта и вдъхна дълбоко три пъти. След това гласът му прогърмя:

— Жени, хайде! Готова ли е кашата?

Те му я поднесоха безропотно и доволен, той започна да яде.

През първия ден от обсадата Ролери не се отделяше от групата, която носеше на мъжете по стените и покривите пики — дълги, груби, недовършени, еднокилограмови прътове от холн със заострени краища. При точно попадение те имаха смъртоносен ефект и дори неопитните ръце можеха да ги изсипят върху главите на гаалите, които се опитваха да издигнат стълбите си по заоблената стена откъм сушата, и да ги отблъснат. Цял ден тя се изкачва по безброй стълби със сноповете пики, предава ги към предназначението им по веригата от хора, тича с тях по ветровитите улици и дланите й се бяха набили с тънки като косъм, бодливи тресчици. Но днес от ранни зори мъкнеше камъни за катапултите — каменохвъргачките пред Земната порта, които приличаха на огромни прашки. Когато гаалите се скупчваха, за да атакуват с тараните, огромните камъни с фучене се стоварваха отгоре им и ги разпръсваха отново и отново. Но на катапултите им трябваха грамади от камъни. Момчетата къртеха настилката по съседните улици, а групата на Ролери слагаше по осемдесет къса наведнъж в малък, кръглокрак сандък и ги превозваше до мъжете при катапултите. Осем впрегнати във въжета жени теглеха с общи усилия тежкия сандък. С мъртвия каменен товар той изглеждаше неподвижен до момента, в който всички дръпваха едновременно и завъртаха внезапно кръглите му крака. След това те напрягаха сили до краен предел, за да се изкачат до портата с трополящата и подскачаща зад тях количка, изсипваха съдържанието й, спираха за миг да си поемат дъх и да отмахнат коси от очите си и отново потегляха по обратния път. От сутринта все това правеха. Ръцете на Ролери се израниха от камъните и въжетата и тя откъсна няколко квадратни парчета от тънката си кожена пола и ги завърза върху дланите си с помощта на каишките от сандалите си — това облекчи малко болката и другите последваха примера й.

— Де да можехте още да правите еркари — извика тя към Сейко Есмит, докато се спускаха тичешком надолу по улицата с тресящата се зад тях тромава количка. Сейко не отговори — навярно не я чу. Тя не се откъсваше от изнурителния труд нито за миг — сред пришълците, изглежда, нямаше мекушави същества, — но огромното напрежение явно й се отразяваше, защото вече работеше като хипнотизирана. Веднъж, когато наближаваха с количката към портата, гаалите започнаха да изстрелват горящи главни, които падаха върху каменната настилка и керемидените покриви и продължаваха да димят и тлеят там. Сейко се оплете във въжетата като впримчен звяр и се заприсвива при всеки нов изстрел.

— Гаснат, този град не може да изгори — отбеляза тихо Ролери.

— Страх ме е от огъня, страх ме е от огъня… — непрекъснато повтаряше Сейко с невиждащ поглед.

Но когато един млад стрелец с арбалет полетя назад от стената, улучен в лицето с гаалска прашка, и се стовари до тях като орел с разперени криле, помитайки две от впрегнатите жени и опръсквайки полите им с кръв и мозък, не друга, а Сейко отиде при него, взе разбитата му глава върху скута си и шепнешком се прости с него.