Урсула Гуин - Градът на илюзиите

— Но нали тези хора разполагат със звездолети и маршрутни компютри! За какво говориш? Единственото, което трябва да знаеш е коя е звездата, около която кръжи Уеръл.

— Но аз не зная коя е тя.

— Глупости… — завъртя глава Фалк, подтикван от безпричинния си гняв. Абундибот вдигна ръка и му даде знак, че иска да говори.

— Оставете на момчето да ви обясни, Агад Рамарен — прошепна той.

— Какво да ми обясни — че не знае името на слънцето, край което е неговата планета?

— Истина е, преч Рамарен — намеси се развълнувано Ори. — Ако вие бяхте… бяхте самият себе си, нямаше да е нужно да ви убеждавам. Когато потегляхме бях едва в деветата си лунна фаза — това се равнява на Първо ниво. Нивата… Добре, ще почна отдалеч. Нашата цивилизация се различава от всичко, което познавате тук. Като я преценявам сега, в светлината на всичко, което са ме учили Господарите и като я сравнявам с тяхното демократично общество, склонен съм да призная, че всъщност сме били доста изостанали. Както и да е — съществуват Нива, които пресичат всички Ордени и Рангове и изграждат Основната Хармония на… пречнова… Не зная как да го кажа на галактика. Това е нещо като познание. Та значи, аз бях на Първо ниво, нивото на което са всички деца, а вие притежавахте Осми Ранг или Орден. Всяко ниво е свързано с информация, която трябва да знаете и с неща, които не ви казват, защото няма да ги разберете, докато не узреете за тях. Под седмо ниво — доколкото ми е известно — никой не знае Истинското Име на Света и Истинското Име на Слънцето — за нас те са само „светът“ — Уеръл и „слънцето“ — прахан. Истинските Имена са техните древни имена — има ги в Осмите Анали на Книгата на Алтера, архивите на Колонията. Написани са на галактика, така че ще бъдат напълно понятни за Господарите на Земята. Но аз не мога да им ги кажа, защото не ги знам, всичко, което помня са думите „слънце“ и „свят“, а те не ще ми помогнат да се завърна у дома — нито на вас, докато не си припомните онова, което сте знаели! Кое е истинското име на слънцето? На нашия свят? Моля ви, преч Рамарен, позволете им да ви възвърнат изгубената памет! Разбирате ли сега колко е важно?

— Като през стъкло — произнесе Фалк, — …помътняло.

И с тези думи от Йеховския Завет изведнъж той си припомни, едновременно възбуден и объркан от видяното — яркото слънце, което блестеше над Сечището и вятъра, люлеещ клоните на надвисналите над терасата дървета. Значи не своето име бе дошъл тук да узнае, а името на слънцето, истинското име на слънцето.

Странната, невидима среща на Господарите на Земята бе приключила. На раздяла Абундибот се обърна към Фалк:

— Изборът е ваш: можете да си останете Фалк, наш гост на Земята, или да възвърнете истинското си наследство и да осъществите онова, за което е мечтал Агад Рамарен от Уеръл. Искахме да направите избора сам, след като узнаете цялата истина. Сега вече ще чакаме решението ви и бъдете уверен, че ще се съобразим с него. — Сетне заговори на Ори: — Хар Ори, покажете на своя роднина града и всичко, каквото пожелае. — След тези думи Абундибот отстъпи назад без да се обръща и изчезна в процепа в стената. Всичко това стана толкова неочаквано, че Фалк взе да се чуди, дали фигурата на неочаквания посетител не е била само някакво изображение, изключено след края на срещата. И още повече — дали това, което му бяха показали бе истински шинг, или само негова сянка или подобие.

— Знаеш ли някое място, където да поговорим насаме — или на открито? — попита той момчето. Чувстваше се подтиснат сред тези безбройни прозрачни стени, а и се питаше какви ще са размерите на привидната свобода, която му бяха дарили.

— Навсякъде, преч Рамарен. Отвън на улицата — ако желаете можем да вземем шейна. Освен това тук, в Двореца, има прекрасна градина.

— Да вървим в градината.

Ори го поведе по един празен, безкрайно дълъг и ярко озарен коридор, свърна в една странична врата и двамата се озоваха в тясно помещение. „В градината“ — произнесе гласно момчето. Вратата зад тях се затвори плътно, двамата постояха така известно време без да усещат каквото и да било движение, но когато вратата се разтвори наново, отвън беше градината. Тя също бе заобиколена от стъклена стена, но бе разположена върху покрива на сградата, защото светлините на града бяха далеч под тях; отгоре бе затворена от стъклен похлупак, над който сияеше луната. Въздухът гъмжеше от миниатюрни летящи светлини и сенки, от всички страни ги заобикаляха тропически шубраци обвити в лиани, носеше се тежкият аромат на разцъфнали цветове, а грамадните листа на дърветата спираха погледа едва на няколко крачки във всички посоки. Фалк се обърна изплашено за да провери дали вратата зад тях все още е отворена. Влажната, тежка, парфюмирана тишина го подтискаше и плашеше, за миг го завладя усещането, че вътре в тази тайнствена, неземна градина се е спотаила някаква зловеща заплаха, или намек за нещо безкрайно далечно и чуждо на света, който познаваше — цяла една планета от ухания и илюзии, от смъртоносни клопки и незнайни превъплъщения…