Урсула Гуин - Градът на илюзиите

— Няма никакви канибали — прекъсна го сухо Фалк.

— Може и да няма — склони глава Ори. Изглежда бе изчерпал наученото от Господарите. — Предполагам, че няма.

— Някои от тях казват, че са потънали толкова ниско, защото така искат шингите, че ако се опитат, да си възвърнат изгубеното знание шингите ще им попречат, а опитат ли да построят град, шингите ще го унищожат.

Настъпи пауза. Ори спря да смуче от тръбичката и внимателно я зарови между корените на един храсталак с надвиснали, червени цветчета. Фалк продължаваше да чака отговор и едва след известно време осъзна, че такъв няма да има. Това, което каза не значеше нищо за момчето.

Двамата продължиха да крачат сред светулките, танцуващите сенки и омайните аромати, озарени единствено от сиянието на луната.

— Познаваш ли онази… чието изображение се появи в началото?

— Стрела Сиобелбел — отвърна с готовност момчето. — Да, виждал съм я и преди на срещите на Съвета.

— И тя ли е шинг?

— Не — тя не от Господарите, мисля, че произхожда от едно дивашко племе на планинци, но е израснала в Ес Ток. Много хора изпращат децата си тук за да бъдат отгледани и изучени от Господарите и после да им служат. Тук също водят всички деца със свръхнормални способности и ги включват към психокомпютрите, за да помогнат в това велико дело. Тях невежите наричат хора-инструменти. Нали тъкмо Стрела Сиобелбел ви доведе тук, преч Рамарен?

— Вървяхме заедно, ядохме заедно, заедно спяхме — така е, тя ме доведе. Нарече се Естрел, от Скитниците.

— Можехте да се досетите, че не е била шинг… — рече момчето, но почувства, че се изчервява и извади нова тръбичка.

— Ако беше шинг нямаше да спи с мен — нали? — попита го Фалк. Момчето завъртя объркано глава, дръпна няколко пъти от тръбичката за да си възвърне изгубената увереност и едва тогава проговори:

— Не. Защото те избягват да докосват обикновените хора — те са като богове, преч Рамарен, хладни, любезни и мъдри — и винаги стоят настрана…

Гледаше го все така наивно, с големите си детски очи. И споделяше всичко, каквото мислеше също с детинска откровеност и вяра. Ала то също бе познало вкусът на самотата — осиротяло, заобиколено от чужденци, прекарало детството си сред тези хора, които страняха един от друг, които избягваха да го докосват, които го тъпчеха с думи, но поставяха между него и реалността невидими бариери та още на петнадесет бе принудено да търси успокоение в един наркотик. Момчето сигурно не го съзнаваше — изглежда все още имаше доста мъглява представа за своя живот и за света — но самотата сякаш надничаше от очите му и говореше сама. Копнеж и слаба надежда, изражение като на умиращ от жажда пътешественик из пустинята, неочаквано зърнал мираж. Имаше още толкова много неща, за които Фалк искаше да го попита, ала не виждаше смисъл. Изпълнен с безкрайно съжаление той положи ръка върху крехкото рамо на момчето. Ори го погледна изненадан от докосването, усмихна се покорно и отново всмукна от тръбичката.

Когато се върна обратно в стаята — обзаведена луксозно, за негово удобство — или за да направи впечатление на Ори? — Фалк продължи да крачи между стените като звяр в клетка и накрая се отпусна в леглото. В сънищата си отново се върна в Горската Къща, ала хората, които сега я обитаваха, имаха кехлибарени очи и медна кожа. Опита се да им каже, че е като тях, че е техен роднина, но те не разбираха езика му и го разглеждаха навъсено и враждебно, докато се опитваше да намери верните думи, истинските слова, с които да ги убеди.

Когато се пробуди, хората-инструменти вече очакваха заповедите му. Нареди им да си вървят и те се подчиниха. Излезе в коридора — никой не го спря — и продължи нататък. Повечето от стените бяха помътнели и не позволяваха да се надзърне в стаите зад тях, не се виждаха и врати. Ала през цялото време усещаше, че го наблюдават и следят всяко негово действие.

Когато най-сетне се върна в стаята, там вече го очакваше Ори, готов да го разведе из града. Обикаляха целия следобед, пеша, на въздушни шейни, кръстосваха улиците и терасовидните градини, мостовете, дворците и жилищните райони на Ес Ток. Ори разполагаше с изобилие от иридиумни пластини, които служеха за разменни монети и когато Фалк спомена, че не му харесвала тогата, която бе получил след пристигането си, Ори настоя да се отбият в един от магазините, където Фалк можеше да си поръча дрехи по свой вкус. Докато вървяха между рафтовете, върху които бяха струпани разкошни пъстроцветни платове, плетени и от изкуствена материя, покрити с невероятни мотиви и шарки, Фалк си спомни за Парт, която обичаше да плете на слънце в градина зад Къщата. „Ще ти изплета черни дрехи“ — беше му обещала веднъж тя и сред всички пъстри роби, тоги и наметала той се спря на черни бричове, черна риза и черно зимно наметало.