Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Двадесет и едно стъпало… и две… и три… равно. Пръстен под. Фалк продължи бавно напред, протегнал ръка, ослушвайки се.

В мрака се долавяше нещо като физическо напрежение, което го изпълваше с усещането, че ако положи достатъчно усилия ще може да вижда. Бавно, методично, стъпка по стъпка, той обходи голямата изба — първото от цяла серия помещения, които — ако се съдеше по ехото — продължаваха безкрайно. Той намери обратния път до стълбите, които се бяха превърнали в нещо като отправна точка. Седна на най-долното стъпало. Беше гладен и жаден. Бяха му взели раницата, без да му оставят нищо.

Сам си си виновен, рече си Фалк горчиво и в ума му се зареди нещо като диалог:

„Какво съм им сторил? Защо ме нападнаха?“

„Зов ти го каза — не се доверявай на никого. Те не вярват на никого и са прави.“

„Дори на някой, който идва при тях и моли за помощ?“

„С твоето лице — и очите ти? Когато от пръв поглед личи, че не си нормално човешко същество?“

„Въпреки това, можеха да ми дадат поне вода“ — опъваше се като нацупено дете Фалк.

„Имаш късмет, че не те убиха веднага“ — отвърна другата страна в разговора и повече не се обади.

Всички обитатели на Къщата на Зов естествено бяха привикнали с вида му, гости там идваха извънредно рядко, та досега не беше чувствал така болезнено физическите си различия от нормалния човешки стандарт. Във всеки случай тези различия му се струваха далеч по-маловажни от неговата амнезия и първоначалното му невежество, което го бе поставило в изолация толкова дълго време. Сега за първи път си даваше сметка, че всеки непознат, зърнал лицето му, няма да види в него човек.

Онзи, когото наричаха Дренъм, се боеше от него и тъкмо затова се беше нахвърлил с юмруци отгоре му. Защото ненавиждаше пришълците. Боеше се от чуждото, необяснимото, чудовищното.

Отново си припомни с тъга предупреждението, което му бе отправил Зов: „Трябва да се придвижваш сам, винаги сам.“

Не му оставаше друго, освен да се опита да заспи. Той се сви, доколкото можа, върху най-долното стъпало, защото подът бе влажен и затвори очи за тъмнината.

По някое време по-късно бе събуден от мишките. Търчаха наоколо в мрака и издаваха тихи писукащи звуци, докато дращеха с нокти по земята. Едва след това долови, че нашепват с беззвучни гласчета: „Грешно е да се убива, да се убива е грешно здравей здравееееей не ни убивай не ни убивай.“

— Ще ви избия всичките! — изрева Фалк е те замлъкнаха.

Трудно му беше да заспи отново, или по-скоро бе невъзможно да определи, спи ли или е буден. Лежеше и се чудеше ден ли е или нощ, колко още ще го държат тук, наистина ли смятат да го убият, или ще използват отново лекарството за да разтворят ума му, докато накрая го погубят, колко още ще издържи на жаждата, преди да стане нетърпима, как да улови някоя от мишките без помощта на примки и капан и колко ще изкара на диета от сурово мише месо.

На няколко пъти поема на разузнаване из подземията, най-вече за да се освободи от неканените мисли и притеснения. Скоро се натъкна на преобърната каца или бъчва и сърцето му подскочи обнадеждено, но стените й кънтяха на кухо, а не след дълго напипа няколко строшени дъски в основата й. Никъде по време на сляпата си експедиция не откри други стъпала или врати — само безкрайни, невидими стени.

Накрая стана така, че изгуби всякаква ориентация и не можа да открие стълбите. Седна върху пръстения под и си представи гората, окъпана от проливен дъжд и озарена в мъждива светлина, докато той се лута из нея. Започна да си повтаря мислено малкото, което бе запомнил от Стария Завет:

Устата му бе толкова пресъхнала, че макар и с погнуса, се опита да събере влага от пода, ала по езика му полепна само прах. Мишките продължаваха да припкат съвсем наблизо, шепнейки.

Далеч нататък по коридора се разнесе метално дрънчене на брава, следвано от пронизително изскърцване и ослепителен лъч светлина. Светлина…

Помътнели очертания и сенки, сводове, арки, бурета, греди, канали, изплуваха и потъваха сред мъждивата реалност около него. Той се изправи болезнено и се затича, олюлявайки се, към светлината.

Идеше от ниска врата, отвъд която се виждаше някаква купчина пръст, върховете на дърветата и порозовялото вечерно, или утринно небе, което заслепяваше очите му като ярко слънце по пладне. Именно заслепението го накара да се спре на прага, а може би и защото от другата страна бе застанала една неподвижна фигура.