Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Той продължи да се изкачва по стръмния, насечен склон на следващия хълм. Гората горе на билото се разреждаше и Фалк забеляза късче небе и слънчева светлина. Още няколко крачки и се озова на самото било, което се спускаше полегато надолу към просторни ливади, сред които се виждаха овощни градини, разорани ниви и широка, пълноводна река. На отвъдния бряг на реката, зад дълга телена ограда, пасеше стадо крави, а по-нататък, зад купите сено и още овощни градини, започваше следващият хълм. Съвсем близо на юг от мястото, където стоеше Фалк, реката правеше широк завой около ниска могила, върху която, позлатени от залязващото слънце, бяха кацнали червените комини на къща.

Цялата долина бе изпълнена с някакво причудливо и неземно спокойствие, сякаш запазило се от златната ера и останало недокоснато от хода на времето. Тихо убежище, място на ведро съвместно съществуване и най-вече — несъмнено дело на човешките ръце. Душата на Фалк се изпълваше с прималяло облекчение при вида на димните струйки, които се виеха над червеникавите комини. Огън, който топли сърцето… Той се втурна надолу по склона, пресече първата овощна градина и излезе на прашен път, който следваше брега на реката сред шубраци и приведен върбалак. Не се виждаше нито едно живо същество, освен пасящите на отвъдния бряг крави. Вечен покой изпълваше тази огряна от слънцето, зимна долина. Фалк забави крачка, когато наближи най-ниско разположените градини, сред които се издигаше и къщата. Стените бяха иззидани от червени тухли и камък и отраженията им трепкаха върху гладката водна повърхност. Той спря, смутен и разколебан и реши първо да извика, за да предупреди обитателите на къщата и след това да я доближи съвсем. В този момент зърна някакво движение в разтворения прозорец над входната врата. Докато пристъпваше от крак на крак, внезапно почувства остра раздираща болка под гръдната кост, олюля се и после се свлече, превит на две, върху твърдата настилка.

Болката продължи не повече от миг. Не изгуби съзнание, но не можеше да помръдне, нито да говори.

Наоколо се появиха хора, виждаше ги като през мъгла, но не можеше да чуе гласовете им. Сякаш бе оглушал, а тялото му — напълно парализирано. С мъка полагаше усилия да мисли през лепкавата завеса, която обгръщаше мозъка му. Носеха го някъде, а той не чувстваше допира от ръцете им, напълно зашеметен и объркан. Когато най-сетне това усещане взе да преминава, мислите му се втурнаха в пълен безпорядък, прескачайки се една друга. Вътре в ума му взеха да кънтят нечий чужди гласове, макар че околният свят все така се люшкаше, отстъпваше и прииждаше като морски приливи, потънал в тишина. Кой си ти откъде идваш Фалк къде отиваш не зная човек ли си отивам на запад не зная където ми видят очите човек или не… Вълни и екот и безспирен поток от думи, настойчиви въпроси, отговори, нови въпроси, тих далечен плач, който бавно утихва.

Пред очите му се спусна черна пелена. Само по края й имаше светло сияние.

Маса, ръб на маса. Тъмна стая, осветена от лампа.

Той започна да вижда, да усеща. Седеше в кресло, стаята тънеше в мрак, пред него имаше продълговата маса с лампа отгоре. Бяха го завързали за облегалката, усещаше въжетата, прорязващи китките му и притискащи гърдите му назад. Движение: от мрака, вдясно от него, изплува мъж. Другите седяха като него, подредени край масата. Разговаряха помежду си, без да му обръщат внимание. Гласовете им звучаха така, сякаш идеха зад висока стена, или отдалеч и той не можеше да разбере думите.

Потрепери от студ. Това сякаш го тласна обратно към света, от който до скоро бе отделен и той започна да си възвръща контрола върху ума. Слухът му се проясни, езикът му се развърза. Произнесе нещо, което трябваше да означава: „Какво сте направили с мен?“

Отговор нямаше, ала не след дълго мъжът отляво пъхна лицето си в това на Фалк и извика ядосано:

— Защо си дошъл тук?

Фалк чу думите, след секунда ги разбра и след още няколко успя да отговори:

— Убежище търсех. От нощта.

— Убежище от кого?

— От гората. Бях сам.

Студът ставаше все по-нетърпим. Опита се да размърда пръсти, за да закопчае копчетата на ризата. Все още долавяше болезнената точка под гръдната кост.

— Не мърдай с ръце — нареди мъжът. — Не е само програмиран, Аргерд. Нито един хипнотичен блок не би удържал при такава доза пентон.

Този отляво, едър мъж, с мършаво лице и чевръсти очи, отговори с притихнал съскащ глас:

— Какви ги дрънкаш… нима познаваме всичките им гадни номера? Пък и откъде знаеш какъв е неговият праг на издръжливост? Ей, Фалк, къде се намира това място, откъдето идваш — Къщата на Зов?