Все още броеше дните и на единадесетия от разклонението, тринадесетия от началото на пътуването, стигна края на Хирандския път. Някога тук също бе имало сечище. Пътят почти се губеше между изгнилите стволове и не след дълго стигна четири порутени черни кули, които стърчаха сред стърнищата и храсталаците, покриващи всичко наоколо — комините на срутената Къща.
Фалк остана сред руините още няколко часа, привлечен единствено от мисълта, че някога това място е било обитавано от хора. Изрови няколко ръждясали части от отдавна изгнили машини, парчета от строшени грънци, които надживяваха дори човешките кости и окаляни парцали, които се разпаднаха на прах в ръцете му. Не след дълго махна с ръка и пое по пътеката, която продължаваше на запад. Малко по-нататък се натъкна на странно явление — площадка, на площ около квадратна миля, с гладка, стъклоподобна повърхност, на цвят тъмно виолетова, без никакви пукнатини. Околната земя бавно настъпваше по краищата й, вятърът бе навял отгоре изпочупени клони и листа. Приличаше на грамадно разтопено петно от аметист. Какво ли е имало тук — площадка за изстрелване на някакъв невъобразим летателен апарат, огледало за предаване на сигнали до далечни светове, екран на силово поле? Каквото и да е било, донесло е нещастие на Хиранд. Защото е надхвърляло рамката, в която шингите позволяваха на хората да се развиват.
Фалк заобиколи странната площадка, стигна отсрещния край на гората и потъна вътре.
Тук дърветата бяха предимно широколистни, разположени не толкова гъсто едно до друго. Местността отново взе да става хълмиста, склоновете бяха разположени предимно в посока север-юг — напреко на пътя му — и докато се спускаше от единия, замислен как да изкатери следващия, той попадна в някаква мочурлива долчинка, набраздена от множество поточета. Огледа се за брод, но наоколо виждаше само влажна трева и кал. Когато най-сетне откри изход от мрачната долина, времето взе да се оправя и горе на склона го посрещна слънцето, пробило през свъсените облаци — ведрите му лъчи караха клоните и стеблата на дърветата да сияят в златиста светлина. Гледката го ободри и той продължи малко по-живо, решил да върви до свечеряване и едва тогава да намери място за лагер. Въздухът бе невероятно прозрачен, в гората цареше абсолютна тишина, ако се изключеше тропота на стичащите се от листата капки и далечната песен на птиците. После, като насън, до слуха му достигнаха стъпки, които го следваха отзад и вляво.
Един паднал ствол на дъб, който бе запречил пътя му, се превърна в подходящо прикритие: той се сви зад него, измъкна пистолета и извика:
— Кой е там? Покажи се!
Известно време нищо не помръдваше.
„Излизай!“ — повтори Фалк, този път на езика на мисълта и побърза да залости ума си за чуждо вмешателство, защото се боеше от нежелано паравербално надзъртане. Завладя го някакво странно усещане, из въздуха се носеше неприятна смрадлива миризма.
Между дърветата се показа охранено диво прасе, пресече пътя и спря да подуши земята. Огромно гротескно прасе с могъщи плещи, остър гребен по дължината на гръбнака и къси, окаляни крачета. Чифт ситни като маниста, злобни очички, разположени над зурлата и завитите бивни, се вторачиха във Фалк.
— Аах, аах, аах, чо-х-век, аах — произнесе, сумтейки, животното.
Фалк почти подскочи от изненада и ръката му неволно стисна дръжката на пистолета. Но се въздържа да стреля. Раненият глиган може да бъде невероятно бърз и опасен. Стараеше се да стои съвършено неподвижно.
— Чо-х-век, човек — повтори дивото прасе с плътен, нисък глас, идещ от покритата с белези зурла — мисли с мен. Мисли с мен. Трудно е да говоря.
Ръката с пистолета затрепери от напрежение. Изведнъж той извика:
— Не говори, тогава. Аз няма да разменям мисли с теб. Върви си по свинските пътеки.
— Аах, аах, човек, мисли с мен!
— Върви си, или ще стрелям! — Фалк се изправи, насочил дулото. Ръката му вече не трепваше.
— Грешно е да се убива — произнесе прасето.
На Фалк му беше необходимо още известно време за да се съвземе. Той раздвижи леко пистолета, прицели се отново и повтори: „Върви си!“ Прасето наведе глава и се подвоуми. После, с невероятна скорост, сякаш бе стрела изстреляна от лък, то изчезна в посоката, от която се беше появило.
Фалк постоя още малко, а когато отново продължи по пътя си, държеше пистолета в ръка. Все още трепереше. Беше чувал най-различни истории за дивите зверове в гората от хората на Зов, но ги бе смятал за измислици. Гадеше му се от неприятното преживяване, ала колкото и да бе странно, същевременно го избиваше на смях. „Парт — прошепна той, защото изпитваше нужда да разговаря с някого, — току що получих урок по добри обноски от едно диво прасе… О, Парт, ще се измъкна ли някога от тази гора? Има ли край?“
Читать дальше