Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Меток погледна нагоре и въпреки че не прибягна до мисловна реч, мисълта му бе повече от очевидна: „Да не си решил да се връщаш обратно у дома?“

За разлика от него Фалк използва езика на мисълта за да му отвърне:

„Не, по дяволите, не съм!“

— Прощавай — произнесе гласно По-Възрастният Брат с типичния си мрачен и меланхоличен глас. Не беше се опитвал да скрие факта, че се радва, задето Фалк си тръгва. За Меток нямаше нищо по-важно от безопасността на Къщата, всеки непознат бе заплаха, дори непознатият, който познаваше от пет години, любовникът на сестра му и верен другар в лова. — В Рансифел ще те посрещнат добре — продължи въпреки това той. — Защо не тръгнеш от там?

— А защо не от тук?

— Ти избираш. — Меток постави последния камък в кръга и Фалк се зае да стъкмява огъня. — Ако това, което сме пресекли, наистина е пътека, не зная нито откъде идва, нито къде отива. Но виж утре заранта ще пресечем истински път — стария Хирандски път. Къщата на Хиранд беше далеч на запад, на около седмица ход, но никой не я е посещавал от шейсет или седемдесет години. Пътят обаче все още го имаше последния път, когато идвах по тези места. Другото може да е животинска пътека и да те отведе право в някое мочурище.

— Е, добре, ще хвана Хирандския път.

Настъпи мълчание, след което Меток попита:

— Защо поемаш на запад?

— Защото Ес Ток е на запад.

Това рядко произнасяно име прозвуча категорично и странно тук, под открито небе. Търо, който тъкмо се задаваше с нов наръч дърва, се огледа с безпокойство. Меток не повтори въпроса си.

Тази нощ на хълма, край лагерния огън, бе последната, която Фалк щеше да прекара с двамата, станали му като родни братя. Малко след зазоряване на следващия ден вече бяха поели на път и по обед излязоха на разклонението, поемащо вляво от пътеката за Рансифел. Два склонени един над друг бора ознаменуваха началото й с нещо като врата. Спряха под сведените им клони, където все още цареше мрак.

— Върни се с нас, братко — рече младият Търо, обезпокоен от зловещия изглед на гората, в която предстоеше да хлътне Фалк. А Меток добави лаконично:" Дай ми манерката си" и в замяна му подари своята собствена манерка от гравирано сребро. След това се разделиха, те — на север, той — на запад.

Когато провървя малко Фалк спря и се огледа назад. Другите двама вече се бяха изгубили от погледа, пътеката за Рансифел бе скрита от първата редица дървета и високия храсталак, който очертаваше от двете страни Хирандския път. Самият път изглеждаше сякаш е бил използван, макар и нередовно, но не е бил поддържан от много години. Наоколо се виждаше само гора, безкраен пущинак. Стоеше съвсем сам под сенките на дърветата. Почвата под краката му беше мека, застилана с листа в продължение на хиляди години. Въздухът бе почти неподвижен. Тук-там трепваше някоя закъсняла светулка.

Фалк отпусна леко една от презрамките на раницата и пое по пътя.

По здрач вече имаше чувството, че е напуснал много отдавна Къщата, която се намираше на огромно разстояние зад него и че завинаги ще живее в самота.

Занизаха се съвсем еднакви дни. Сива зимна светлина, нарастващо фучене на вятъра, гористи хълмове и долини, дълги невисоки склонове, скрити от храсталак потоци, затревени мочурища. Не беше никак трудно да следва Хирандския път, макар на места да беше съвсем обрасъл и да заобикаляше с широки завои по-високите хълмове. На места пътят се сливаше с някаква древна магистрала, защото бе изсечен в склоновете и изглеждаше добре запазен, въпреки че сигурно беше на две хиляди години. Тук-там го скриваха гъсти горички от борове, ели и бучиниш, срещаха се дъбове, букове, цикории, елши, ясен, бряст, високо над тях разтваряха корони кестени, от които все още се сипеха жълтеникаво-кафяви листа, покривайки като плътен килим пътя. Привечер Фалк обикновено изпичаше на огън заека, или катерицата, които се бяха оплели в примките му, случваше се да хване и някой охранен фазан, с каквито бе пълно в това безмерно горско царство и тогава си устройваше истинско пиршество. Освен това събираше кестени, грудки и изсушени плодове, от които приготвяше лакомства в жарта. Но все пак нощите бяха непоносими, най-вече заради сънищата, които го следваха още от първия ден на пътуването. В най честия от тях някаква зловеща фигура се спотайваше наоколо, но не можеше да я види заради мрака. Другият сън бе още по-лош. Сънуваше, че е забравил да вземе нещо със себе си, нещо съществено, жизненоважно, без което скоро ще се изгуби в гората. А когато се събуждаше, откриваше, че това е самата истина — беше изгубен, защото бе забравил да вземе себе си. Ако не валеше, стъкмяваше огън и клечеше край него, вторачен в пламъците, прекарвайки остатъка от нощта в просъница. Понякога разлистваше книгата със Старите Завети и търсеше утеха в мястото, където се казваше, че когато всички пътища бъдат загубени остава само Пътя. Самотният човек е окаяна картина. А той дори не беше човек — просто някакво полусъщество, опитващо се да намери изгубените си спомени като пресече цял един континент под равнодушните звезди. Дните си приличаха като две капки вода, но той изпитваше облекчение, когато нощите си отиваха.