Урсула Гуин - Градът на илюзиите

През една от тези крайречни утрини той застреля дива патица, с каквито речните разливи буквално гъмжаха. Беше я ударил в крилото и птицата бе още жива, когато се наведе да я вдигне. Тя изпърха с криле и записука с пронизителния си, птичи глас: „Отнема… живот… отнема… живот… отнема…“ В този миг той й изви врата.

Думите продължаваха да отекват в главата му още дълго след това. Последния път, когато го бе заговорил див звяр в гората едва изпадна в паника. Някъде сред тези самотни сиви хълмове е имало, или имаше, хора, спотаили се също като семейството на Аргерд, а може би това бяха Скитниците, които щяха да го убият заради странните му очи, или слуги на Враговете, готови да го отведат при господарите, където го очакваше робство или смърт. Вярно, че в края на пътя, който бе поел, може би също го очакваше среща с тези господари, но Фалк предпочиташе това да стане доброволно, а не пряко волята му. Не вярвай на никого, избягвай хората! Този урок вече го знаеше добре. Този ден той продължи да напредва с изключителна предпазливост, толкова безшумно, че дори дивите патици от реката се плашеха едва, когато се озоваваха в краката му.

Не пресече нито един път, нито пък срещна някакви признаци от човешко присъствие. Но към края на краткия следобед ято бронзово-зеленикави диви кокошки се вдигна пред него и се понесе ниско над реката, крякайки и пoдвиквайки пискливи човешки думи.

Не след дълго той спря, доловил мириса на дим във въздуха.

Вятърът духаше нагоре, срещу течението на реката. Фалк продължи с удвоено внимание. Малко преди да се свечери, далеч пред него, сред редките дървета на брега на реката трепна светлинка, изчезна и се появи отново.

Не страхът, или предпазливостта го накараха да спре този път, загледан в далечните отблясъци. Ако се изключеше неговият самотен огън, това бяха първите пламъци, дело на човешка ръка, които виждаше, откакто бе напуснал Сечището. Макар и отдалечен от него, огънят пробуждаше най-различни чувства.

Предпазлив в любопитството си като някое диво животно, той изчака да се спусне нощта и едва след това продължи напред, бавно и безшумно, придържайки се към сянката на върбите, докато наближи достатъчно за да зърне жълтеникавия правоъгълник на прозореца и островърхия покрив над него, побелял от снега, сгушен между боровете. Над черната гора и реката бе увиснал Орион. Зимната нощ бе студена и безмълвна. Само понякога вятърът вдигаше сняг от клоните на дърветата и го застилаше над черните води на реката.

Фалк не откъсваше поглед от светлината на хижата. Приближи се още и спря, застинал в неподвижно мълчание.

Вратата на хижата изскърца и върху тъмния сняг се очерта светло продълговато петно.

— Излез на светлото — нареди мъжът, изправен на прага, беззащитен в златистото сияние на огъня зад него.

Скрит в сянката на гъсталака, Фалк постави ръка върху дръжката на лазера и не помръдна.

— Аз съм Чуващ. Долавям ехото на мислите ти. Излез. Няма от какво да се боиш. Говориш ли този език?

Мълчание.

— Надявам се, че го говориш, защото нямам намерение да разговарям мисловно с теб. Тук сме само двамата — продължаваше тихият глас. — Зная, че си там, в тъмното. Ела тук и почукай на вратата, ако искаш поне за малко да се приютиш на топло.

Вратата се затвори.

Фалк постоя неподвижно още известно време. След това пресече разстоянието, което го делеше от хижата и почука на вратата.

— Влизай!

Той дръпна масивната врата и топлината на стаята го обгърна.

Пред огнището бе коленичил старец с дълга сива коса и тъкмо хвърляше съчки в огъня. Не се обърна да погледне новодошлия, сякаш изцяло вглъбен в работата си. Не след дълго произнесе с тих, напевен глас:

Посивялата глава се извърна бавно назад. Старецът се усмихваше, присвитите му, заобиколени от бръчки очи гледаха нейде встрани от Фалк.

С дрезгав от продължителното мълчание глас Фалк отвърна със следващата строфа от Стария Завет:

— Ха, ха, ха! — избухна в смях старецът. — Търсиш го значи, Жълтооки? Ела, седни край огъня. Чуждоземец си, няма съмнение. Но колко далеч е страната, откъдето идваш? Кой знае? Кога за последен път си се къпал с гореща вода? Кой знае? Къде е проклетият чайник? Студено е тази нощ навън, студено като целувката на предател. А, ето го, напълни го, моля те, от ведрото при вратата, а сетне ще го окачим над огъня. Аз съм тародоист, виждам, че знаеш какво означава това. Тук няма да откриеш кой знае какви удобства. Но горещата баня си е гореща баня, независимо, дали е съгрята от огъня, или от някой миниатюрен атомен реактор. Мда, ти наистина си чуждоземец, момко, и дрешките ти също имат нужда от пране. Какво е това — зайци? Хубаво. Ще ги запечем довечера със зеленчуци, да знаеш. Зеленчуците са нещо, което не можеш да ловуваш с лазерния си пистолет. Нито пък ще вземеш да слагаш зеле в раницата си. Тук живея съвсем сам, млади момко. Сам самичък. Живея си сам, защото съм най-великият от всички Чуващи. Бъбря със себе си, знаеш ли. Не съм се родил тук като гъба в гората, но там, където бях, непрестанно чувах мислите на другите, цялото това безспирно дърдорене, плач, тревоги и какво ли не още, дето ще ти го роди човешкият мозък. Та затова се преместих да живея сам в гората, където има само зверове. Виж, от техните мозъци ще чуеш много малко. Там няма смърт, нито лъжа. Сядай, сядай, зная, че идеш от далеч и краката ти са уморени.