Урсула Гуин - Светът на Роканон

— Хм, троглодитите май благоговеят пред нея.

— А с тебе да не би да не е същото?

Кето пак погледна високата пришълка, изчерви се и се разсмя:

— Има нещо такова. За тези осемнайсет години, откакто живея на Нова Южна Джорджия, още не съм виждал толкова красив чуждопланетен тип. Всъщност изобщо не съм срещал тъй очарователна жена. Прилича на богиня.

Уредникът Кето бе срамежлив и рядко си позволяваше подобни изказвания, затова сега червенината се разля чак до върха на плешивото му теме. Но другият сериозно кимна, съгласявайки се с мнението му.

— Жалко, че не можем да общуваме с нея без тия тро.. без тези гдемиар за преводачи. Ама какво да се прави…

Роканон се приближи към посетителката. Когато тя обърна към него прекрасното си лице, ученият падна на едно коляно, сведе глава и притвори очи. Той наричаше това „вселенски реверанс за всички житейски случаи“ и го изпълняваше с известна грация. Щом отново се изправи, красавицата се усмихна, после заговори.

— Тя казва: приветствам тебе, Звезден повелителню! — избоботи на галактически жаргон някой от късокраките й придружители.

— Приветстваме те и ние, ангиарска господарке! -отвърна Роканон. — С какво можем в музея да бъдем полезни на дамата?

Сред тътена от басовете на пещерните хора гласът й звънна като игрив сребрист ветрец.

— Тя казва: моля, върнете огърлицата, която на нейни предци съкровище отдавна-отдавна.

— Момент, каква огърлица? — удиви се той. Гостенката схвана въпроса и посочи един от изложените във витрината пред тях експонати. Беше великолепен накит с верижка от жълто злато — тежка, но много изящно изкована, на която бе окачен голям сапфир, искрящ със син пламък. Роканон учудено вдигна вежди, а Кето се обади през рамото му:

— Вкусът й е добър. Това е украшението от Фомалхаут. Прекрасна изработка.

Дамата се усмихна на двамата мъже и пак им заговори над главите на дребосъците.

— Тя казва: о, Звездни повелители, стар и млад обитател на Дома на съкровища, туй богатство нейно. Отдавна-отдавна. Благодаря.

— Как е попаднала тази огърлица при нас, Кето?

— Чакай малко да погледна в каталога. Там е отбелязано. Аха, ето. Доставена ни е от тия троглодити или тролове… или каквито са всъщност. От гдемиар. Те са луди на темата сделки — така пише тук. Затова се е наложило да им продадем кораба, с който сега са долетели, АD-4. Накитът представлява част от заплащането. Той е тяхна изработка.

— Бас държа, че вече не умеят да правят такива неща, щом са достигнали промишленото ниво на развитие.

— Но, изглежда, признават, че огърлицата е нейна собственост, а не наша или гдемска. Явно това е важно за тях, иначе едва ли щяха да изгубят толкова усилия заради жената. Този скок от Фомалхаут дотук сигурно отнема немалко обективно време!

— Няколко години при всички случаи — съгласи се Роканон. Специалистът по разумни форми на живот беше свикнал с прехвърлянията от една звезда на друга. — Ех, не е много далече. Както и да е, нито наръчникът, нито пътеводителят ми дават достатъчно данни за някакво обосновано предположение. Очевидно е, че тези разумни видове не са изследвани сериозно. Може би дребосъците просто демонстрират уважение към златокосата. Или пък се боят, че заради проклетия сапфир ще избухне конфликт между техните две раси. Не изключвам вероятността нейното желание да е закон за тях, понеже се чувстват по-низши същества. А може, независимо как изглежда това отстрани, тя да им е пленница или да я използват за примамка. Кой би могъл да каже?… Има ли начин да й дадеш дрънкулката, Кето?

— Разбира се, всички екзотични експонати на практика са ни предоставени за временно ползване. Те не са наша собственост, тъй като понякога изникват претенции от подобен род. Ние рядко отказваме. Нали знаеш, мирът преди всичко — докато не е започнала Войната…

— Тогава бих те посъветвал да и я върнеш. Уредникът на музея се усмихна.

— За мен е чест — каза той.

Кето отключи витрината и извади тежката златна верижка, но обхванат от внезапно смущение, я връчи на етнографа. — Хайде, дай й я ти.

Така яркият скъпоценен камък за първи път се озова за миг в ръката на Роканон.

Мисълта му обаче беше заета с друго; той се извърна към красавицата от непознатата планета, стиснал златото и синия пламък в шепата си. Тя не протегна длан да ги вземе, ами наведе глава и мъжът окачи верижката на шията й, едва докосвайки косите. Огърлицата лумна като запален фитил около тъмнозлатистото й гърло. Ето че Семли откъсна поглед от камъка. В нейните очи се четяха такава гордост, такъв възторг и благодарност, че Роканон не бе в състояние да промълви дума, а дребният уредник несвързано повтаряше: