Урсула Гуин - Светът на Роканон

Тук набитите дребни тела на джуджетата бяха облечени с дрехи, наподобяващи тия на Звездните повелители — панталони, меки обувки, жакети с качулки, — но малкото мяркащи се наоколо жени, дребни раболепни създания, забързани занякъде, бяха голи. Между мъжете имаше доста войници, от кръста им висяха оръжия. Те напомняха страшните лъчемети на пришълците, ала дори Семли виждаше, че това са само железа, на които е придадена нужната форма. Тя забелязваше много неща, макар привидно да не ги удостояваше с поглед. Вървеше, накъдето я водеха, без да обръща глава. Когато се изправи пред група джуджета с метални обръчи над челата, гидът спря, поклони се и прогърмя:

— Високите властелини на гдемиар!

Бяха седмина и всичките я гледаха с такъв надменен израз върху сивите грапави лица, че й се прииска да се изсмее.

— Дойдох при вас, за да търся изгубеното съкровище на семейството си, о. Владетели на нощта — рече тя без сянка от усмивка. — Става въпрос за драгоценния трофей на Лейнен „Окото на морето“. — Невъобразимият шум в огромното подземие почти заглуши думите й.

— Така ни осведомиха и нашите пратеници, господарке Семли.

Този път младата жена успя да определи кой говори. Бе още по-нисък от останалите и едва стигаше до гърдите й; имаше бяло, енергично и свирепо лице. — Онова, което дириш, не е у нас.

— Казват, че е било тук.

— Много работи се разправят горе, нависоко, където слънцето заслепява очите.

— А пък ветровете разнасят думите — там, където има препускащи ветрове. Не ви питам как сме изгубили огърлицата и как се е върнала при вас, при създателите си. Това е стара приказка, древна неприязън. Аз искам само да я открия. Сега тя не е в Нощното царство, но може би знаете къде се намира.

— Не е тука.

— Значи е някъде другаде.

— „Окото на морето“ се пази в място, което не можеш да стигнеш. Освен ако ние не ти помогнем.

— Тогава помогнете ми! Моля ви като ваша гостенка.

— Както се казва: „Ангиар вземат, фийа дават, а гдемиар и дават, и вземат.“ Да речем, че ти протегнем ръка — какво ще ни предложиш в замяна?

— Своята благодарност, Владетелю на нощта. Тя стоеше пред тях, висока и бляскава, и се усмихваше. Седмината се вторачиха в нея с мрачно, злобно изумление, със завистливо негодувание.

— Чуй ме, дъще на ангиар! Услугата, която искаш от племето ни, е огромна. Дори не можеш да си представиш каква велика милост търсиш! Ти принадлежиш към един народ, който не е способен да разбере — той не дава пет пари за нищо, стига само да препуска с летящите си зверове, да сее и да жъне, да се бие с мечове и да вдига шум. А кой изковава мечовете ви от блестяща стомана? Ние, гдемиар! Вашите господари идват при нас, купуват оръжие и си тръгват, без да хвърлят поглед, без да се опитат да проумеят… но сега ти си тук, огледай се наоколо и ще видиш част от безбройните ни вълшебства — светлините, които никога не гаснат, талигата, която сама се движи, машините, с чиято помощ изработваме дрехите си, приготвяме нашата храна, пречистваме въздуха си и които вярно ни служат във всичко. Знай, че изобщо не.можеш да проникнеш в тези чудеса.

Човекът-къртица кимна студено, преди да продължи:

— И не забравяй още, че гдемиар са близки с онези хора, дето вие наричате Звездни повелители! Придружаваме ги в Халан, Реохан или Хул-Орен, във всичките ви замъци и им помагаме да разговарят с вас. Да, пришълците, на които вие , гордите ангиар, плащате данък, са наши приятели! Те ни оказват услуги, ние правим същото за тях. Е, за какво ни е тогава твоята благодарност?

— На този въпрос трябва сами да си отговорите -рече красавицата. — Аз ви зададох свой. Слушам те, владетелю!

Седмината започнаха да се съвещават ту с думи, ту безмълвно. От време на време я поглеждаха, после отместваха взор, промърморваха нещо и пак млъкваха. Около тях постепенно се натрупа тълпа. Хората-къртици заприиждаха един по един, докато накрая стотици чорлави чернокоси глави обкръжиха Семли и подът в огромната тътнеща зала вече не се виждаше, ако не се смята малкото празно пространство около гостенката. Ветрогонът й трепереше от дълго сдържан страх и раздразнение; очите му бяха широко отворени и бледи: такива ставаха, когато грифоните бяха принудени да летят нощем. Ето че Семли погали топлата козина на тила му, шепнейки:

— Успокой се, храбрецо мой, красавецо, господарю на ветровете…

— Дъще на ангиар, ние ще те заведем там, където е скрито съкровището — отново се обърна към нея белоликото джудже с желязната корона. — Това е всичко, което можем да направим за твоя милост. Трябва да дойдеш с нас и да поискаш огърлицата от онези, при които се пази. Летящият звяр не бива да идва с тебе. Налага се да го оставиш тук. Разбираш ли?