Урсула Гуин - Светът на Роканон

Омъжените ангиарски жени никога не пътуват за удоволствие — ето защо Семли не беше напускала Халан от времето на своята сватба. Сега, настанявайки се във високото седло на ветрогона, се почувства пак като момиченце или някогашната буйна девойка, която се носеше със северния вятър на полуобяздени крилати твари над кириенските поля. Животното, с което днес се спускаше от стръмнините на Халан, бе по-породисто. Ивичестата му кожа лъщеше гладко опъната върху кухите, леки кости; зелените очи примижаваха срещу хоризонта, а тънките, но мощни крила се издигаха и прибираха от двете страни на Семли, като ту откриваха, ту скриваха от взора й облаците над нея и хълмовете отдолу.

На третата сутрин тя стигна Кириен и застана отново сред запустелия двор. Баща й беше пил цяла нощ и сега, точно както едно време, утринните лъчи, надничащи през дупките на порутения таван, го дразнеха. При вида на неканената дъщеря неговото раздразнение се усили.

— За какво си дошла? — изръмжа той, хвърляйки й недоволен поглед под подпухналите клепачи. Пламтящите му някога коси бяха изгубили блясъка си и сплъстени сиви кичури стърчаха върху главата му. -Да не би онзи младок от Халан да не се е оженил за тебе, та се прибираш така крадешком?

— Аз наистина съм съпруга на Дурхал. Дойдох за зестрата си, бащице.

Пияницата презрително измърмори, но тя се разсмя тъй мило, че го накара да я погледне пак, макар и навъсен.

— Вярно ли е, че фийа са откраднали огърлицата „Окото на морето“, татко?

— Откъде да знам? Това са разни приказки от едно време. Май че е изчезнала още преди да се родя. Защо ли въобще съм се раждал! Щом толкова искаш да разбереш, питай самите дребосъци. Иди при тях, или пък се върни при мъжа си и ме остави на мира. В Кириен няма място нито за момичета, нито за злато или за каквото и да било от този род. Цялата история в крайна сметка е ей това тук — западналите владения, празните зали. Синовете на Лейнен са мъртви, всичките им съкровища са изгубени. Върви си по пътя, девойко.

Сив и подпухнал като оня неуморен тъкач, който обвива в паяжини запустелите къщи, той се обърна и запрепъва към избата. Там се криеше от дневната светлина.

Повела ивичестия си халански ветрогон, Семли напусна своя някогашен дом и заслиза по стръмния склон, подминавайки селото на недораслите, които я поздравяваха без възторг, но почтително. Продължи нататък през полята и пасищата, където хрупаха огромни полудиви херило със завързани крила, за да стигне до една долина, зелена като боядисана паница и пълна до ръба със слънчев светлик. В дъното се беше сгушило селцето на фийа. Докато младата жена още слизаше, стиснала юздите на звяра, насреща й се спуснаха малки крехки човечета. Те се заливаха от смях, зовящи я със слаби, тънички гласове:

— Добре дошла, Халанска невесто. Господарке на Кириен, Възседнала вятъра, Златокоса Семли!

Наричаха я с прелестни имена и тя ги слушаше с удоволствие, без да обръща внимание на държането им — дребосъците се смееха винаги, каквото и да кажеха. Самата Семли обичаше да разговаря по този начин. Сега се извисяваше над тях, застанала неподвижно в дългия си плащ, докато нежният вихър на приветствията я обгръщаше от всички страни.

— Поздравявам ви. Светъл народе. Слънчеви чеда, фийа, приятели на хората!

Ето че я поведоха надолу към селото и я вкараха в една от ефирните си къщички, а подире им припкаха миниатюрни дечица. Щом някой фиан пораснеше, възрастта му вече не можеше да се определи. Трудно й беше дори да ги различава помежду им и да бъде сигурна, че говори все със същия събеседник, докато те пърхаха наблизо като пеперуди около свещ. Оставаше обаче впечатлението, че към нея се обръща само един от тях. Другите хранеха или милваха ветрогона й, носеха й вода да пийне и купи с плод от градинките си, засадени с дребни овошки.

— Никога фийа не са крали огърлицата на кириенските владетели! — възкликна човечето. — За какво ни е притрябвала такава скъпоценност, господарке? Стига ни слънчевата светлина през топлата година, а пък през студената — споменът за нея. Жълтите плодове, жълтите листа в края на лятото, яркото злато на косите ти, кириенска господарке. Друго злато не притежаваме…

— Тогава я е задигнал някой от недораслите? Пак звънна тихият смях и дълго не спря.

— Кой от тях би посмял да го стори? О, гостенке от Халан, никой смъртен няма представа как е откраднат големият камък: нито вие, нито олгиор, нито фийа. Никой от Седемте народа… Само мъртвите навярно знаят как е изчезнал — отдавна-отдавна, когато Кириен Горди, твоят прадядо, бродел самотен край пещерите на морския бряг. Но може да е някъде при слънцемразците…