Урсула Гуин - Светът на Роканон

Младият господар задържа ветрогона си в издигащия се над опустошената долина въздушен поток и безмълвно се загледа надолу. Още от времето на дядо му и прадядо му се носеха легенди за появата на Звездните повелители: как със страшните си оръжия изпепелили цели хълмове, накарали морето да кипне и как под тази угроза всички вождове на ангиар били принудени да им се покорят, плащайки данък. Сега за първи път Могиен повярва на тия приказки. За миг дъхът му секна.

— Твоят кораб…

— Корабът ми беше тук. Аз трябваше да се срещна днес с останалите. Господарю на Халан, кажи на своите хора да избягват това място поне за известно време. Докато не минат пороите през следващата студена година.

— Магия?

— Не, отрова. Дъждът ще я отмие.

Гостът продължи да приказва тихо, но вече гледаше надолу. Умълча се. Изведнъж той отново заговори -този път не на благородника, а на черната яма под тях, която първите слънчеви лъчи бяха изпъстрили със светли ивици. Могиен не схвана нито дума, защото пришълецът използваше собствения си език, езика на Звездните повелители… ала напоследък в Ангиен и в целия местен свят нямаше нито един човек, който да го разбира.

Младият господар с мъка удържаше раздразненото си животно. Мъжът зад гърба му въздъхна дълбоко и каза:

— Да се връщаме в Халан. Тук вече нищо не е останало…

Ветрогонът се издигна в широка дъга над димящите склонове.

— Повелителю Роканон, ако твоите хора сега воюват между звездите, аз те моля да приемеш защитата на нашите мечове!

— Благодаря ти, друже Могиен — отвърна ученият и се сниши в седлото, а насрещните струи го шибаха безмилостно по сведената побеляваща глава.

Измина дългият ден. Нощният вятър нахлуваше в прозорците на стаята му в кулата на халанския замък, разлюлявайки пламъка сред огромното огнище. Студената година си отиваше, отвън се долавяше необузданото ликуване на пролетта. Етнографът вдигна поглед, усетил сладникавия мирис на плесен откъм старите тревни рогозки по стените и заедно с него -благоуханната свежест на черната гора наблизо. Той още веднъж изрече в микрофона:

— Търси ви Роканон. Можете ли да ми отговорите?

И продължително се заслуша в тишината, но предавателят мълчеше. Пак опита да се свърже на честотата на кораба:

— Тук Роканон… Обажда се…

В същия миг забеляза, че говори твърде тихо, почти шепнешком, и изключи радиостанцията. Всичките бяха мъртви — неговите четиринайсет спътници и приятели. Бяха прекарали край Фомалхаут половин дълга местна година и бе дошло време да се съберат, за да сравнят резултатите от проучванията си. Смейт и групата му поеха насам от Източния континент, вземайки по пътя арктическия екип; те трябваше да се срещнат тука с Роканон, ръководителя на Първата етнографска експедиция, човека, оглавил и сегашните изследвания. Но днес тези хора вече бяха мъртъвци…

И плодовете на упорития труд — бележките, снимките, записите, онова, което би оправдало тяхната смърт в собствените им очи, — всичко си беше отишло заедно с тях, бе се превърнало в пепел.

Отново включи радиостанцията на аварийна честота, обаче не успя да улови нищо. Да се опитва да установи връзка, означаваше само да разкрие на врага, че има оцелял. Той остана безмълвен. Когато на вратата се почука силно, ученият отговори на странния език, с който щеше да си служи занапред:

— Влез!

На прага се появи младият Господар на Халан, неговият предпочитан източник на сведения за културата и нравите при вид II. Сега Могиен държеше съдбата му в свои ръце. Като всички ангиар благородникът бе много висок, светлокос и с тъмна кожа, а върху красивото му лице беше застинало хладно, сурово изражение, през което понякога за миг проблясваха силни чувства — гняв, честолюбие, радост. Следваше го преданият олгиорски слуга Рахо. Недораслият постави на бюфета жълта плетена бутилка, чаши, наля питието и се оттегли. Наследникът на Халан кимна:

— Искам да пия с тебе, Звездни повелителю.

— Както и моят род с твоя, и синовете, и внуците ни, друже — отвърна етнографът, който беше живял на девет планети и се бе научил да цени добрите обноски. Двамата вдигнаха дървените чашки, инкрустирани със сребро, и отпиха.

— А тази говореща кутия — Могиен погледна към радиостанцията, — тя сигурно няма да се обади повече?

— Не и с гласовете на приятелите ми. Лешниковозлатистото лице на благородника не изразяваше никакви чувства, когато той изрече:

— Повелителю Роканон, стихията, която ги уби… аз дори не мога да си представя подобно нещо.