Урсула Гуин - Техану

— Аз ще отида — прошепна Теру. Тенар я стрелна с поглед:

— Ще трябва да вървиш сама, Теру. През цялото село.

Детето кимна.

— Дай го само на него!

То отново кимна.

Вдовицата напъха бележката в джоба му, прегърна го, целуна го и го изпрати. Сега Теру не крачеше свито и боязливо, а тичаше свободно. „Сякаш лети“ — помисли си Тенар, докато я гледаше как изчезва в тъмнината отвъд светлата сянка на вратата, политнала като птица, като дракон, като дете, разкрепостена.

Теру скоро се върна с отговора на Ястреба: „Каза, че тръгва довечера.“

Тенар беше доволна да чуе това. Успокои се, щом научи, че е приел нейния план и ще се махне от тия вестоносци и вести, изпълващи го с ужас. Едва след като поднесе на Хедър и момичето тяхното жабешко угощение, сложи Теру в леглото, попя й и седна сама, без да запали лампата или огъня, сърцето й се сви. Свършено е с него. Гед е лишен от силата си, объркан и неуверен, нуждае се от приятели. А тя го изпраща далеч от тези, които са и желаят да бъдат негови приятели. Той тръгва, докато Тенар трябва да остане тук, за да отклони преследвачите от следите му и поне да разбере дали ще останат в Гонт, или ще се върнат в Хавнър.

Паниката на Ястреба и това тя да й се подчинява й се сториха еднакво неразумни. Вдовицата си помисли, че всъщност няма причина той да тръгва. По-добре би било да постъпи хитро и да продължи да се крие в къщата на Мос, която бе последното място, дето едни кралски пратеници ще потърсят Върховния жрец. Много по-разумно е да остане там, изчаквайки хората на краля да си заминат. После може да се върне тук, в дома на Оджиън, където му е мястото. И всичко ще си върви както преди. Тя ще се грижи за него, докато силата му се възвърне, а той ще бъде нейн скъп приятел.

Една сянка се мярна на входната врата под светлината на звездите:

— Шшшт! Будна ли си?

Влезе леля Мос.

— Той тръгна — произнесе тя потайно, ликуващо. — Хвана стария път през гората. Каза, че утре ще се спусне напряко към Средната долина, покрай Оукските извори.

— Хубаво — рече Тенар.

По-смела от обикновено, старицата седна непоканена:

— Дадох му хляб и сирене за из път.

— Благодаря ти, Мос. Много си добра.

— Господарке Гоха — гласът на Мос стана напевен в тъмното, както когато баеше или правеше заклинания. — Има нещо, което трябва да ти кажа, миличка. Не че искам да си приписвам заслуги. Помня, че си живяла сред големи хора и си била една от тях. Помисля ли си за туй и онемявам. Ала едно нещо зная, което ти няма откъде да знаеш, въпреки че владееш руните, Древната реч и всичко, което си научила из чужди земи и от умни люде.

— Така е, Мос.

— Е, добре, щом е тъй. Когато си говорехме как знахарката познава друга знахарка и как силата различава силата, аз ти споменах… за този, който си отиде… че не е магьосник повече, какъвто и да е бил преди, а ти отричаше… Бях права, нали?

— Да.

— Да, права бях.

— Той самият го каза.

— Разбира се, че ще го каже. Не е лъжец, нито нарича черното бяло, в това съм сигурна. Не е и човек, който се опитва да кара каруца без кон. Но да сме наясно — доволна съм, че си отиде. Той не е вече онова, което е бил, за нищо не го бива повече.

Тенар не схвана нищичко от приказките й. Само тези думи за каруцата без кон.

— Не разбирам защо се страхува толкова — учуди се вдовицата. — Е, сещам се донякъде, обаче не го разбирам. Защо трябва да изпитва срам? Зная, че би предпочел да е мъртъв. И зная също как аз гледам на живота — върши си работата, и то добре. В това е удоволствието, радостта, всичко. А ако не успяваш да си вършиш работата, ако тя ти бъде отнета, какво можеш да очакваш? Трябва да има нещо…

Мос слушаше и кимаше, сякаш да потвърди мъдростта на думите й, но след кратка пауза се обади:

— Странно е, когато старият човек се превърне в петнадесетгодишен хлапак, не може да се отрече!

Тенар беше готова да запита: „Какво имаш предвид, Мос?“, ала премълча… Осъзна, че се ослушва с надеждата да чуе как Гед се връща от скитанията си през гората, ослушва се да чуе гласа му, осъзна, че цялото й същество отказва да приеме неговото отсъствие. Тя изведнъж стрелна знахарката с очи. Върху столчето на Оджиън до празното огнище се показваше черна, безформена сянка.

— Ах! — извика вдовицата и в главата й нахлуха рояк мисли. — Ето защо… Ето защо никога…

След дълго мълчание тя попита:

— Те… магьосниците… това магия ли е?

— Разбира се, разбира се, миличка — отвърна Мос. — Магия е. Някои правят размяна, дават обет като при женитба и получават власт. Но в туй има нещо лошо, все едно да злоупотребяваш с Древните сили, което не бива. Старият магьосник ми казваше, че те никога не постъпват така. Ала аз познавам някои знахарки, дето са го правили, и нищо лошо не им се е случило.