Урсула Гуин - Техану

Когато Флинт, фермерът от Средната долина, умря, неговата вдовица остана да живее в стопанството. Синът й беше отплавал из моретата, дъщеря й се омъжи за един търговец от Валмаут и майка им заживя във фермата Оук сама. Говореше се, че била много почитана в онази далечна страна, откъдето бе дошла. Вярно, че магьосникът Оджиън често я навестяваше, но какво толкова — малко ли всякакви хорица посещаваше той?

Името й бе чуждоземно, ала Флинт я наричаше Гоха, което в Гонт означава бял паяк. Това име й прилягаше: тя беше белокожа, дребничка и също като паяк умееше да изприда козята вълна и овчето руно. И ето че сега стана вдовицата Гоха — стопанка на стадо овце, една овощна градина с круши, две наемни къщички, стария каменен фермерски дом под дъбовете и семейната гробница на хълма, където Флинт почиваше на собствена земя.

— Винаги съм живяла край гробници — бе казала на дъщеря си.

— О, мамо, ела да живееш с нас в града! — настояваше Апъл, но вдовицата не искаше да се разделя със своята самота.

— Може би по-късно, когато дойдат децата и имаш нужда от помощ — отвръщаше тя и с удоволствие гледаше сивооката си дъщеря. — Не сега. В момента не съм ти потребна, а и тук ми е добре.

Щом Апъл се върна при младия си съпруг, вдовицата затвори вратата и застана на каменния под в кухнята на фермерската къща. Мръкнало бе, обаче Гоха не запали осветлението. Спомни си как нейният съпруг палеше лампата: ръцете, огънчето, съсредоточеното, мургаво лице в светлината на пламъка. Къщата тънеше в тишина.

„Навремето живеех сама в подобен притихнал дом — помисли си тя. — И ето че отново ще живея.“

Сетне пална лампата. Един късен следобед, в самото начало на горещините, забързана по прашния път, от селото пристигна Ларк, отколешна приятелка на вдовицата.

— Гоха! — провикна се тя, като я видя да плеви из бобените лехи. — Гоха, случило се е нещастие. Голямо нещастие. Можеш ли да дойдеш?

— Да — отвърна вдовицата. — Какво е станало?

Ларк си пое дъх. Беше пълна, простовата жена, чието тяло вече не отговаряше на името 1 1 Lark — чучулига (англ.). — Б.пр. й. Някога бе стройна, красива девойка, сближила се с Гоха, без да обръща внимание на слуховете за белоликата каргадска вещица, която Флинт бил прибрал в къщата си. Оттогава, та досега те си поддържаха приятелството.

— Едно дете е изгоряло — каза Ларк.

— Чие дете?

— На скитниците.

Гоха отиде да притвори вратата и двете тръгнаха по алеята. Ларк продължаваше да говори, както си вървяха. Тя едва си поемаше дъх, цялата потна, Ситните семенници на високите треви, ограждащи алеята, я удряха по бузите и челото и тя ги отмахваше, без да се спира.

— Бяха отседнали в ливадите край реката от месец насам. Някакъв мъж, който се представяше за калайджия, но всъщност бе крадец, и една жена с него. Имаше и друг, по-млад, дето постоянно се мъкнеше с тях. Изобщо не работеха, Крадяха, просеха и се прехранваха на гърба на жената. Знаеш как е сега. Правят шайки по пътищата, нападат ферми. На твое място бих си заключвала вратата в тия времена. И тъй, онзи, по-младият, влиза в селото — аз стоях пред къщи — и ми вика: „Детето е зле.“ Почти не бях виждала това момиченце. Беше като малка къртица — светкавично се губеше от погледа, така че не бях сигурна има ли го изобщо. „Какво му е? — попитах аз. — Да няма температура?“ А оня отвръща: „Изгори се, както палеше огъня.“ И преди да сваря да тръгна подире му, се изпари. Изчезна, Докато стигна реката, другите двама също бяха изчезнали. Изпарили се. Нямаше никого. Целият им катун бе отнесен. Само огнището беше останало и още тлееше. Точно до него, на земята…

Ларк измина няколко крачки в мълчание. Взираше се право пред себе си, не поглеждаше Гоха.

— Дори едно одеяло не бяха метнали отгоре му — каза тя.

Продължи да крачи.

— Блъснали го в разпаления огън — Ларк преглътна и избърса полепналите по разгорещеното й лице семенца. — Можеше да се помисли, че е паднало, но нали ако е било в съзнание, щеше да се опита да се спаси. Сигурно са го пребили от бой, сметнали са, че е мъртво, и са решили да скрият какво са му сторили, та затова…

Отново помълча и пак подзе:

— Може и да не е младият мъж. В края на краищата може тъкмо той да го е измъкнал от огъня. Може да е бил бащата. Не зная. Няма значение. Кой знае? Кой го е грижа? Кой го е еня за това дете? Какво ни кара да вършим онова, което вършим?