Урсула Гуин - Техану

— В южните части на острова отглеждат добитък — рече Тенар. — Овце, кози, крави. Преди Големия танц ги извеждат по хълмовете и пасат там, докато дойдат дъждовете. Винаги има нужда от пастири.

Вдовицата отпи глътка вино:

— Но защо просто не останеш тук?

— Къщата на Оджиън е първото място, където ще ме потърсят.

— И какво от това? Какво могат да искат от тебе?

— Да продължа да бъда онова, което бях.

В гласа му се усещаше такава неутешимост, че тя цялата изстина.

Мълчеше и се опитваше да си припомни какво означава да си имала сила, да си била Погълнатата, единствената Жрица на Гробниците на Атуан и да се лишиш от всичко туй, да го отхвърлиш, да си останеш само Тенар и нищо повече. Помисли си какво е да бъдеш жена в разцвета си, с деца и съпруг, и после изведнъж да ги загубиш, превръщайки се в стара, безсилна вдовица. Но дори и сега не успя да разбере неговия срам, агонията на унижението му. Сигурно едничък мъжът може да се чувства така. Жената свиква със срама.

А може би леля Мос щеше да се окаже права — няма ли я ядката, черупката остава празна.

„Магьосническа работа“ — заключи тя. И за да смени темата, пък и защото лекото сгряващо вино бе развързало езика и ума й, взе, че се разприказва:

— Знаеш ли какво си помислих, когато Оджиън се захвана да ме учи, а аз отказвах да продължа и вместо това се ожених за моя фермер? В деня на сватбата се запитах — как ли ще се ядоса Гед, като разбере?!

Тя се разсмя.

— Така си беше — каза той. Тенар чакаше. — Разочарован бях.

— И ядосан — допълни жената.

— Да, ядосан.

Ястреба й доля чашата:

— Тогава имах сила да разпознавам силата. А ти, ти цялата светеше в Лабиринта, в онова ужасно място на мрака…

— Е, добре, кажи ми какво трябваше да правя с моята сила, с всичко, на което Оджиън се опита да ме научи?

— Да го използваш.

— Как обаче?

— Както се използва магическото изкуство.

— От кого?

— От магьосниците — с тиха болка поясни той.

— Значи магията, това са уменията, изкуството на магьосниците, тъй ли?

— Че какво друго? — Гед я изгледа веднъж-дваж и се замисли.

— Когато Оджиън ме учеше тук, край огнището, думите на Древната реч ми се удаваха както на него самия. Имах чувството, че усвоявам език, на който съм говорила, преди да се родя. Но останалото — свещените писания, Руните на силата, заклинанията, законите, въздействието върху силите, — всичко туй ми изглеждаше мъртво, чуждо. Струваше ми се, че мога да се облека като воин, да взема сабя и копие, да се накича с перо и така нататък, ала това няма да ми отива, нали? Какво ще правя със сабята аз? Нима ще стана герой? Най-многото дрехите да не ми приличат и да ми пречат да ходя.

Тя си сръбна от виното.

— Затова свалих тази чужда премяна и се облякох в моите собствени дрехи.

— Какво ти каза Оджиън, когато го напусна?

— Ами какво казваше обикновено той?

Въпросът отново предизвика неговата неясна усмивка. Гед премълча.

Вдовицата кимна утвърдително. Сетне продължи по-задушевно:

— Оджиън ме прие, защото ме доведе ти. Той не искаше никакъв чирак след тебе, пък и не би взел момиче освен по твоя молба. Въпреки всичко ме обичаше. Уважаваше ме. Аз също го обичах и уважавах. Ала той не можеше да ми даде онова, което ми бе нужно, а аз не можех да възприема онова, което магьосникът можеше да ми даде. И Оджиън го разбра. Но отношението му към Теру беше съвсем различно, Гед. Видя я в деня, преди да умре. И ти, и Мос твърдите, че силата разпознава силата. Не зная какво е зърнал у нея, обаче ми каза:

„Научи я!“ И после…

Ястреба чакаше.

— После каза: „Те ще се страхуват от нея.“ И още: „Научи я на всичко! Не Роук.“ Не знам какво имаше предвид. Откъде мога да знам? Ако бях останала тук при него, може би щях да разбера, щях да узная. Но си мислех: „Ще дойде Гед, той ще прозре. Ще знае на какво да я учи, от какво има нужда несретничето ми.“

— Не, нямам представа — промълви жрецът. — В детето съзирам само… само стореното зло.

Той си изпи виното:

— Не мога нищо да му дам.

На вратата леко се почука. Гед се сепна и както преди се извърна безпомощно, търсейки сякаш къде да се скрие.

Тенар приближи до прага, открехна и подуши Мос още преди да я е видяла.

— Мъже в селото — драматично зашепна старицата. — Някакви русоляви люде. Твърдят, че са слезли на пристанището с големия кораб от Хавнър. Дошли били да търсят Върховния жрец.

— Той не иска да се среща с тях — рече премаляла Тенар. Не знаеше какво да прави.