Урсула Гуин - Техану

— Щом е така…

Знахарката изчака малко, сетне попита:

— Ами къде е гостът?

— Тук съм — скочи Ястреба и се показа, като отвори по-широко вратата. Леля Мос му хвърли едно око, ала нищо не каза. — Те знаят ли къде съм?

— Не от мен — отвърна Мос.

— Ако дойдат вкъщи — забеляза Тенар, — можеш направо да ги отпратиш. В края на краищата нали ти си Върховният жрец?

Нито той, нито Мос й обърнаха някакво внимание.

— Е, в моя дом няма да стъпят — рече Мос. — Хайде, ела, ако искаш.

Гед я последва, отправяйки поглед към вдовицата, без да пророни нито дума.

— Но аз какво да им кажа? — попита тя.

— Нищо, миличка — отговори знахарката.

Хедър и Теру се върнаха от блатата със седем мъртви жаби в едно серкме и Тенар се зае да отреже и одере бутчетата и да приготви вечеря на ловците. Тъкмо свършваше, когато отвън се чуха гласове. Тя надзърна през отворената врата. Няколко души бяха застанали отпред. Носеха шапки със златисти нашивки, имаха бляскав вид.

— Госпожа Гоха? — запита вежлив глас.

— Влезте! — покани ги домакинята.

Те влязоха: петима мъже, които изглеждаха два пъти повече в схлупената стаичка, каквито бяха високи и едри. Озърнаха се и Тенар си представи какво виждат.

Виждаха една жена с дълъг, остър нож в ръката; дъска за рязане на масата и от едната й страна — купчина одрани зелено-белезникави бутчета, а от другата — купчина тлъсти, окървавени, издъхнали жаби. Нещо се размърда в сянката зад вратата — дете, ала деформирано дете, с полуизгорено лице, с изкривена ръка. На леглото в нишата под единствения прозорец седеше едра, кокалеста млада селянка, която ги бе зяпнала с широко отворена уста. Дланите и бяха в кръв и кал, от влажните й дрехи се разнасяше миризма на блато. Когато разбра, че я наблюдават, тя се опита да скрие лицето си с пола, като оголи крака до бедрата.

Мъжете извърнаха очи от нея и от детето и вече нямаше към кого другиго да гледат освен към жената с умрелите жаби.

— Госпожа Гоха? — повтори един.

— Аз съм — каза тя.

— Изпратени сме от краля, от Хавнър — обясни вежливият глас. Тя не можеше да види ясно лицето му.

— Търсим Върховния жрец, Ястреба от Гонт. Крал Лебанен ще бъде коронясан в края на есента и иска Върховният жрец, негов повелител и приятел, да участва в подготовката на коронацията и да го увенчае с короната, ако бъде така добър.

Говорът на мъжа бе равен и куртоазен като пред придворна дама. Носеше кожен панталон и ленена риза, прашна след изкачването от Гонтийското пристанище, но от фина материя, със златиста бродирана шевица около врата.

— Няма го — промълви Тенар.

Няколко селски момчета надникнаха през вратата и се отдръпнаха, после пак надзърнаха и побягнаха с викове.

— Сигурно ще можете да ни кажете къде е той, госпожо Гоха — рече мъжът.

— Не мога.

Тя погледна гостите. Страхът, който изпита в първия момент и който може би се дължеше на паниката на Ястреба или на глупаво смущение при среща с непознати, изчезна. Вдовицата се намираше в къщата на Оджиън и прекрасно знаеше защо Оджиън никога не се бе боял от големци.

— Навярно сте уморени от дългия път. Защо не седнете? — покани ги Тенар. — Има вино. Заповядайте, ще измия чашите.

Тя отнесе дъската за рязане на шкафа и прибра вътре жабешките бутчета, останалото изхвърли в помията, която Хедър носеше на прасетата на тъкача Фан. После изплакна ръцете си и ножа в умивалника и поля чиста вода да измие двете чаши, от които бяха пили с Ястреба, В шкафа имаше още една стъклена и две глинени чашки без дръжка. Сложи ги на масата и наля вино за посетителите. В бутилката беше останало точно колкото да стигне за всички. Те си бяха разменили погледи и не седнаха. Това можеше да бъде извинено с липсата на достатъчно столове. Правилата на гостоприемството обаче ги задължаваха да приемат онуй, което им се предлагаше. Всеки от мъжете пое своята чаша и измънка някаква благодарност. Пиха за нейно здраве.

— За бога! — възкликна един.

Друг каза с ококорени очи:

— От Андрадите е — последна реколта.

Трети поклати глава и допълни сериозно:

— Андрадите — Годината на Дракона.

Четвъртият кимна и почтително отпи. Петият, който бе възкликнал в началото, вдигна глинената си чаша пред Тенар и рече:

— Правите ни чест, госпожо, с това кралско вино.

— На Оджиън е — поясни тя. — Туй е къщата на Оджиън, всъщност на Айхал. Знаехте ли, господа?

— Да, госпожо. Кралят ни изпрати именно в тази къща, вярвайки, че Върховният жрец ще дойде тук, и то още по-сигурно, когато до Роук и Хавнър стигна слухът за смъртта на магьосника. Върховният жрец беше отнесен от Роук върху крилете на един дракон и оттогава досега ни вест, ни кост от него — нито в Роукската школа, нито при крал Лебанен. В наш общ интерес е и отговаря на искреното желание на краля да разберем дали жрецът е тука и дали се чувства добре. Бил ли е насам, госпожо?