Урсула Гуин - Другият вятър

Азвер стана и каза на Призовника:

— Мисля, че ще се оправи, Бранд. Сега тя може да помогне много повече от нас.

Призовникът го прегърна през рамото.

— Хайде, успокой се.

— Вратарят — каза Азвер, още по-пребледнял, и огледа поляната.

— Върна се с пелниеца — каза Бранд. — Да поседнем, Азвер.

Азвер се подчини и седна на дебелия пън, на който бе седял Преобразителят в кръга им предния следобед. Сякаш преди хиляда години. Вечерта старците се бяха върнали в Школата… А после бе започнала дългата нощ, нощта, която докара каменната стена толкова близо, че щеше да се спи там, а да си там бе толкова страшно, че никой не беше спал. Никой навярно в цял Роук, по всички острови… Само Елша, който тръгна да ги води… Азвер усети, че е задрямал, и потръпна.

Комарджията се опита да го убеди да се прибере в зимната къща, но Азвер настоя, че трябва да остане до принцесата, да й превежда. И с Тенар, помисли той, без да го казва — да я пази. Да я остави да поскърби. Но със скръбта Елша беше приключил. Беше предал скръбта си на нея. На всички тях. Радостта си…

Билкарят дойде от Школата и се засуети около Азвер, наметна го със зимно наметало. Той седеше в морна, трескава полудрямка, безразличен към другите, леко подразнен от присъствието на толкова хора на милата му, тиха поляна, загледан в слънчевите лъчи, процеждащи се между листата. Бдението му бе възнаградено, когато принцесата дойде при него, коленичи, погледна го в лицето с дълбоко почтение и каза:

— Господарю Азвер, кралят желае да говори с вас.

Помогна му да стане, сякаш беше някой старец. Той не възрази.

— Благодаря ти, гайнха.

— Не съм кралица — със смях му отвърна тя.

— Ще бъдеш — каза Пазителят на шарките.

Беше големият прилив на пълнолунието и „Делфин“ трябваше да изчака, докато водата се оттече през тесния ръкав на Дългоръките чукари. Тенар успя да слезе на пристанището на Гонт чак късно предобед, а след това я чакаше дълго вървене нагоре по хълма. Беше почти залез-слънце, когато мина през Ри Алби и хвана стръмната пътека към дома.

Гед поливаше зелето, вече добре пораснало.

Изправи се, погледна по пътеката към нея с ястребовия си поглед и се намръщи.

— Аха.

— О, милият ми — каза тя. И забърза последните няколко крачки към него; той бе тръгнал надолу да я срещне.

Беше уморена. Радваше се, че седи с него, с чаша хубаво червено вино в ръка, загледана как вечерта на ранната есен лумва в злато над морето.

— Как мога да ти разкажа всичко?

— Почни отзад напред.

— Добре. Така да бъде. Поискаха да остана, но им казах, че искам да се върна у дома. Но се събра съветът, Кралският съвет, нали знаеш, за годежа. Ще има голямо сватбено празненство и прочие, но не смятам, че трябва да ходя. Защото същинската им венчавка беше това. С Пръстена на Елфаран. Нашият пръстен.

Той я погледна и се усмихна, с широката, мила усмивка, за която тя смяташе, може би погрешно, може би с основание, че никой друг освен нея не я е виждал на лицето му.

— Да? — подкани я той.

— Лебанен пристъпи и застана до мен, нали, вляво от мен, после дойде Сесеракх и застана от дясната ми страна. Пред трона на Моред. А аз вдигнах Пръстена. Като тогава, когато го донесохме в Хавнър, помниш ли? Лебанен го взе, целуна го и ми го върна. И аз го сложих на ръката й, тя едва мина през него — не е дребна жена Сесеракх — о, трябва да я видиш някой ден, Гед! Каква красавица е, като лъвица! Намери си той лика-прилика… После всички викнаха. Имаше празненства и прочие. И вече можех да си тръгна.

— Продължавай.

— Назад ли?

— Назад.

— Добре. Преди това беше Роук.

— На Роук никога не е просто.

— Не е.

Отпиха мълчаливо от червеното вино.

— Кажи ми за Пазителя на шарките.

Тя се усмихна.

— Сесеракх го нарича Воинът. Казва, че само един воин може да се влюби в дракон.

— Кой го последва в сухата земя… онази нощ?

— Той последва Елша.

— Аха — каза Гед, изненадан и в същото време — удовлетворен.

— Също и другите повелители. И Лебанен, и Ириан…

— И Техану.

Мълчание.

— Излезе от къщата. Когато излязох, вече я нямаше. — Дълго мълчание. — Азвер я е видял. В изгрева. На другия вятър.

Мълчание.

— Всички си отидоха. Не останаха дракони в Хавнър или по западните острови. Оникс каза: както онова сенчесто място и всички сенки в него се събраха със света на светлината, тъй и те си върнаха истинското си владение.

— Разрушихме света, за да го съберем — каза Гед. След много дълго мълчание Тенар каза тихо: