Урсула Гуин - Другият вятър

— Сестро — каза Техану. — Не това са хората, които са откраднали от нас. Те са тези, които плащат цената.

След дрезгавия й, шепнещ глас настъпи тишина.

— Каква беше цената? — попита Нарицателят.

Техану погледна Ириан. Ириан се поколеба, а после промълви:

— „Алчността погасява слънцето.“ Това са думи на Калесин.

Думата взе Азвер, Пазителят на шарките. Докато говореше, гледаше групичките дървета оттатък поляната, сякаш следеше движенията на листата.

— Древните са разбрали, че владението на драконите не е само телесно. Че те могат да летят… извън времето, може би… И завиждайки им за свободата, са тръгнали по Драконовия път на запад отвъд запада. Там си заделили част от владението им. Владение извън времето, където същността може да бъде вечна. Но не телесно, като драконите. Хората са могли да пребивават там само в духа си… Затова те вдигнали стена, за да не може да я премине никое живо тяло, нито на човек, нито на дракон. Защото са се побояли от гнева на драконите. И със своите изкуства на назоваване изплели огромна мрежа от заклинания над всички западни земи, тъй че щом хората на островите умрат, да отиват на запад отвъд запада и да живеят там вечно. Но след като стената била вдигната и заклинанията положени, вятърът оттатък стената спрял да духа. Морето се отдръпнало. Изворите престанали да бликат. Планините на изгрева се превърнали в планини на нощта. Онези, които умирали, отивали в тъмна земя, в суха земя.

— Аз вървях из тази земя — каза Лебанен, тихо и с мъка. — От смъртта не се боя, но от нея се боя.

Отново се възцари тишина.

— Коб и Торион — заговори с грубия си, изпълнен с неохота глас Призовникът — се опитаха да съборят тази стена. Да върнат мъртвите към живота.

— Не към живота, повелителю — възрази Сепел. — Все пак, също като Създателите на руни, те се стремяха към безтелесната, безсмъртна същност.

— Но заклинанията им внесоха там смут — разсъди мрачно Призовникът. — Затова драконите започнаха да си спомнят за древното ни прегрешение… И душите на мъртвите са дошли сега и протягат ръце през стената, копнеят да се върнат в живота.

Елша стана. И каза:

— Не за живота копнеят те. А за смъртта. Да се слеят отново със земята. Да се съберат с нея.

Всички го загледаха, но той едва го забеляза; съзнанието му беше наполовина с тях, наполовина — в сухата земя. Тревата под нозете му беше зелена и огряна от слънце, беше мъртва и потънала в сумрак. Листата на дърветата потръпваха над него, а ниската каменна стена се изпъваше малко по-нататък, по склона на тъмния хълм. От всички тях виждаше само Техану; не можеше да я види ясно, но я знаеше, застанала между него и стената. Заговори на нея:

— Те са я построили, но не могат да я разрушат — каза той. — Ще ми помогнеш ли, Техану?

— Да, Хара — отвърна тя.

Между тях се втурна сянка, голяма, тъмна и могъща сила, скри я, сграбчи го, задържа го; опита се да й устои, зяпна, за да може да вдиша, не можа да си поеме дъх, видя в мрака червен огън, и нищо повече не видя.

Срещнаха се на звездната светлина в края на поляната, кралят на западните земи и Повелителят на Роук, двете власти на Землемория.

— Ще живее ли? — попита Призовникът, а Лебанен отговори:

— Лечителят твърди, че вече не е в опасност.

— Сгреших — каза Призовникът. — Съжалявам.

— Защо го призова да се върне? — попита кралят. Без укор. Искаше само да чуе отговора.

След дълго мълчание Призовникът отвърна мрачно:

— Защото имах силата да го направя.

Крачеха мълчаливо по откритата пътека между огромните дървеса. Беше много тъмно от двете страни, но звездната светлина грееше сива по пътя им.

— Сгреших. Но не е редно да иска да умре — каза Призовникът. В гласа му се долавяше мекото „р“ на Източния разлив. Говореше тихо, почти умолително. — За много старите, много болните — може би. Но животът ни е даден. Грешно е да не пазиш и цениш този велик дар!

— Смъртта също ни е дадена — отвърна кралят.

Елша лежеше на постеля в тревата. Трябваше да лежи под звездите, казал бе Призовникът, а старият Билкар се бе съгласил с него. Спеше, а Техану седеше кротко до него.

Тенар седеше на прага на ниската каменна къща и я гледаше. Над поляната грееха големите звезди на късното лято: най-високата беше Техану — Сърцето на Лебеда, върхът на небесната ос.

Сесеракх излезе тихо от къщата и приседна до нея на прага. Беше оставила златното кръгче, придържащо булото й, и буйната й кафяво-руса коса се сипеше на вълни по раменете й.