Урсула Гуин - Другият вятър

Бранд Призовникът стана да му отговори. След като изрече няколко учтиви фрази, особено добронамерени към Върховната принцеса, той заяви:

— Всички учители и магьосници на Роук сме съгласни, че хорските сънища, а и не само сънищата, ни предупреждават за ужасни промени. И ние потвърждаваме, че е налице смут в най-дълбоките граници между смъртта и живота… престъпвания на тези граници, а и заплаха за нещо по-лошо. Но се съмняваме, че тези смутове могат да бъдат разбрани или удържани от някой друг, освен от майсторите на магическото изкуство. И много дълбоко се съмняваме, че на драконите, чийто живот и смърт са съвсем различни от човешките, е възможно да се доверим и да приемем, че дивата им ярост и ревност ще послужат за доброто на човешкия род.

— Призовнико — отвърна Лебанен преди Ириан да успее да проговори, — Орм Ембар умря заради мен на Селидор. Калесин ме доведе на трона… Тук, в този кръг са представени три народа: каргският, хардийският и Народът на запада.

— Всички те някога са били един народ — каза Нарицателят с равния си глас.

— Но вече не са — отвърна Призовникът; изричаше всяка дума отчетливо и отсечено. — Не ме разбирайте погрешно само защото изричам горчивата истина, милорд! Високо зачитам примирието, което сте сключили с драконите. Когато опасността, пред която сме изправени, отмине, Роук ще подпомогне Хавнър да постигне с тях траен мир. Но драконите нямат нищо общо с нас в кризата, която ни предстои. Нито хората на изтока, които предадоха безсмъртните си души, когато забравиха Езика на Сътворението.

— Ес ейемра — промълви тих, съскащ глас: Техану беше станала.

Призовникът се вторачи в нея.

— Нашият език — повтори тя на хардийски и го погледна храбро в очите.

Ириан се засмя и също го каза:

— Ес ейемра.

— Вие не сте безсмъртни — каза Тенар на Призовника. Не се беше канила да говори. Не беше станала. Думите просто излетяха от устата й като искра от камък, ударен с желязо. — Ние сме! Ние умираме, за да се слеем с неумиращия свят. Вие се отрекохте от безсмъртието.

Всички се смълчаха. Призовникът беше направил с ръцете си много леко движение, едва доловим жест.

Лицето му беше умислено, спокойно. Той оглеждаше фигурата, която бе направил от няколко клонки и листа на тревата, където седеше, точно пред краката му. После вдигна очи и ги изгледа един по един.

— Мисля, че скоро всички трябва да отидем там.

Отново тишина. Накрая Лебанен проговори:

— Къде да отидем?

— В тъмното — отвърна Призовникът.

Докато Елша седеше и слушаше, гласовете им бавно заглъхнаха и топлите късни лъчи на слънцето на късното лято се стопиха в сумрак. Нищо не остана освен дърветата: високите им слепи очертания между слепите земя и небе. Най-старите живи деца на земята. „О, Сегой — каза си той, — сътворен и сътворяващ, нека дойда при теб.“

Тъмнината продължаваше до безкрай, отвъд дървесата, отвъд всичко.

А отвъд пустотата той видя хълма, високия хълм, който бе вдясно от тях, докато се изкачваха насам от града. Видя прахта по пътя, камъните по пътеката, водеща покрай този хълм.

Сега свърна от пътеката, остави ги и закрачи нагоре по склона.

Тревата беше висока. Унили цветчета на искрениче се скланяха между тревните стръкове. Излезе на тясна пътека и пое по нея, нагоре по стръмния склон. „Сега съм си аз — каза си. — Сегой, светът е красив. Нека мина през него, към теб.“

„Мога отново да правя онова, за което бях предназначен — помисли си той, докато вървеше. — Мога да кърпя онова, което е счупено. Мога да събирам.“

Стигна билото на хълма. Застана под слънцето и вятъра, сред кимащите треви, и видя вдясно от себе си полята, покривите на градчето и голямата къща, лъчезарния залив и морето отвъд него. Обърнеше ли се, щеше да види зад себе си на запад дървесата на безкрайната гора, чезнещи все по-далече и далече, в синята далечина. Пред него хълмистият склон беше сумрачен и сив, спускаше се надолу към стена от камъни и мрак отвъд стената, и тълпящите се, зовящи го сенки. „Ще дойда — каза им той. — Ще дойда!“

По раменете и дланите му потече топлина. Вятър раздвижи листата над главата му. Заговориха гласове. Говореха, не викаха, не зовяха името му. Очите на Пазителя на шарките го наблюдаваха отвъд тревния кръг. Призовникът също го наблюдаваше. Той сведе очи, объркан. Опита се да заслуша. Събра ума си и се вслуша.

Говореше кралят, прилагаше цялото си умение и сила, за да насочи към една обща цел всички тези опърничави мъже и жени.