Урсула Гуин - Другият вятър

— Позволете ми да се опитам да ви разкажа, Повелители на Роук, какво научих от Върховната принцеса, докато плавахме насам. Принцесо, може ли да го кажа вместо вас?

Махнала булата си, тя се взря в него от другата страна на кръга и кимна мрачно.

— Тя ми разказа следното: преди много време човешкият и драконовият род били от един и същи вид, говорели на един и същи език. Но се стремели към различни неща и поради това се разбрали да се разделят — за да продължат по различни пътища. Това споразумение било наречено Ведурнан.

Оникс вдигна глава, а блестящите черни очи на Сепел се разшириха.

— Верв надан — прошепна той.

— Човешките същества тръгнали на изток, а драконите — на запад. Хората се отказали от познанието на Езика на Сътворението, а в замяна получили всички умения и занаяти, и притежаването на всичко, което може да се сътвори с ръце. Драконите се отказали от всички тези неща. Но те съхранили Древната реч.

— И крилете си — каза Ириан.

— И крилете си — повтори Лебанен. Беше уловил погледа на Азвер. — Пазителю, вие сигурно можете да продължите разказа по-добре от мен?

— Селяните на Гонт и Хур-ат-Хур помнят онова, което забравят мъдреците на Роук и жреците на Карего — каза Азвер. — Да, като дете са ми разправяли тази приказка, струва ми се, или нещо подобно. Но в нея драконите бяха забравени. В нея се разправяше как Тъмният народ на Архипелага нарушил клетвата си. Всички ние сме били обещали да се откажем от магьосничеството и от езика на магьосничеството и да говорим само на нашия си, прост език. Да не назоваваме имена и да не правим заклинания. Трябвало да се осланяме на Сегой, на силите на нашата майка, Земята, майката на Боговете-воини. Но Тъмният народ нарушил това споразумение. Те впрегнали в изкуството си Езика на Сътворението, започнали да го пишат с руни. Съхранили го, учели го, използвали го. Правели с него заклинания, с помощта на ръцете си, изговаряйки истинни слова с лъжливите си езици. Заради това каргският народ не може никога да им се довери. Така се твърди в тази приказка.

— Хората се боят от смъртта, докато драконите — не — заговори Ириан. — Хората искат да притежават живота, да го държат в ръцете си, все едно че е скъпоценност в кутийка за бижута. Онези древни магове жадували за вечен живот. Научили се да използват истинските имена, за да не позволят на хората да умират. Но онези, които не могат да умрат, не могат никога да се преродят.

— Името и драконът са едно и също — каза Куремкармерук, Нарицателят. — Ние хората сме изгубили имената си и верв надан, но сме се научили да си ги връщаме. Името, това си самият ти. Защо смъртта трябва да променя това?

Погледна Призовника; но Бранд седеше тежко отпуснат и мрачен, слушаше и не проговаряше.

— Кажете нещо повече за това, Нарицателю, ако обичате — подкани го кралят.

— Казвам това, което съм научил, донякъде предположил, не от селски приказки, а от най-старите записки в Самотната кула. Хиляда години преди първите крале на Енлад в Еа и Солея е имало хора, първите и най-великите магове, Създателите на руни. Тъкмо те са се научили да пишат на Езика на Сътворението. Те са създали руните, които драконите изобщо не познават. Те са ни научили да даваме на всяка душа истинското й име: което е нейната истина, нейната същност. И със своята сила те са дарили на онези, които носят истинското си име, живот отвъд телесната смърт.

— Живот безсмъртен — взе думата тихият глас на Сепел. Говореше леко усмихнат. — В просторна земя с реки и планини, и красиви градове, където няма нито страдание, нито болка, и където същността остава непроменена, непроменяща се, вечна… Това е мечтата на древното Познание на Палн.

— Къде — каза Призовникът, — къде е тази земя?

— На другия вятър — каза Ириан. — На запад, отвъд запада. — Огледа ги един по един, навъсено, гневно. — Нима смятате, че драконите летят само на ветровете на този свят? Нима си мислите, че нашата свобода, заради която сме се отказали от всякакви притежания, не е по-голяма от тази на безмозъчните чайки? Че нашето владение са няколко скали в затънтения край на вашите богати острови? Вие притежавате земята, притежавате морето. Но ние сме пламъкът на слънчевата светлина, ние летим на вятъра! Вие поискахте да притежавате земя. Вие поискахте да правите и да имате неща. И го имате. Това беше разделението, верв надан. Но не се задоволихте със своя дял. Поискахте не само грижите си, но и нашата свобода. Поискахте вятъра! И със заклинанията и чародействата на онези клетвопрестъпници откраднахте половината ни владение, оградихте го със стена от живота и светлината, за да можете да живеете там вечно. Крадци! Изменници!