Урсула Гуин - Другият вятър

— Изобщо не ме плашеше — каза Елша. — С него ми беше леко. Водеше ме със себе си много навътре в гората.

Двамата помълчаха, замислени за поляните и пътечките в оная гора, за слънчевите лъчи и звездната светлина в листата й.

— Тя е сърцето на света — отрони Елша.

Ястреба погледна на изток, към склоновете на планината Гонт, потъмнели от дървета.

— Ще ида да походя там. В гората, да дойде есен.

А след малко каза:

— Я ми кажи, какъв съвет ти даде Пазителят на шарките и защо те прати тук при мен?

— Каза, господарю, че вие сте знаели повече за… за сухата земя от всеки друг жив човек и затова може би ще разберете какво означава, че душите идват така при мен и молят да ги избавя.

— Каза ли как според него се е стигнало до това?

— Да. Каза, че може би двамата с жена ми не сме знаели как да се разделим, знаели сме само как да се съединим. Че деянието не е мое, но може би е на двама ни, защото сме се привлекли един друг, както се привличат капките живак. Но Повелителят Призовник не се съгласи. Според него само някаква могъща магическа сила е могла да наруши световния ред. Тъй като старият ми учител Олуша също ме докосна през стената, Призовникът каза, че може би у него е имало някаква магическа сила, която е била скрита приживе, но сега се е проявила.

Ястреба помисли малко.

— Когато живеех на Роук — заговори той, — сигурно щях да го схвана по същия начин като Призовника. Там не познавах друга по-могъща сила от това, което наричаме магия. Дори Древните сили на земята, смятах… Ако Призовникът, когото си срещнал, е същият човек, за когото си мисля, той дойде на Роук още като момче. Старият ми приятел Веч от Ифиш го изпрати да се учи при нас. И си остана там. В това е разликата между него и Азвер, Пазителя на шарките. Азвер е живял, докато порасте като син на воин, самият той е бил воин, сред мъже и жени, в житейската гмеж. Неща, от които стените на Школата пазят, той ги познава в плът и кръв. Той знае, че мъжете и жените обичат, любят се, женят се… След като поживях тези петнайсет години извън стените, склонен съм да мисля, че Азвер може би е хванал по-вярната диря. Връзката между теб и жена ти е по-силна от разделението между живот и смърт.

Елша се поколеба.

— Помислял съм, че може да е така. Но ми се струва… безсрамно да го мисля. Обичахме се много повече, отколкото биха могли да изразят тези думи, но нима любовта ни е била по-голяма от тази на всички преди нас? Нима е била по-голяма от тази на Моред и Елфаран?

— Може би не по-малка.

— Възможно ли е?

Ястреба го погледна мълчаливо, сякаш го поздравяваше за нещо, и му отвърна толкова грижовно, че Елша се почувства поласкан.

— Ами — заговори той бавно, — понякога съществува страст, която избуява, но скоро бива покосена от зла орис или от смърт. И тъй като свършва в цялата си прелест, точно нея възпяват арфистите и за нея разказват поетите: любовта, бремето на годините. Такава е била любовта на Младия крал и Елфаран. Такава е била вашата любов, Хара. Не е била по-голяма от тази на Моред, но нима неговата е била по-голяма от твоята?

Елша не отвърна нищо, умислен.

— В едно абсолютно нещо няма „по-малко“ и „по-голямо“ — каза Ястреба. — Всичко или нищо, казва истински обичащият, и това е самата истина. Любовта ми няма да умре, твърди той. Иска вечност. И с право. Как може да умре тя, след като е самият живот? Какво знаем за вечността освен беглия поглед, който получаваме, щом влезем в тази връзка?

Говореше тихо, но с жар и енергия; после отпусна гръб на облегалката и каза с нещо като усмивка:

— Всеки глупак или селяче пее за това, всяко момиче, което мечтае за любов, го знае. Но не е от нещата, които са познати на Повелителите на Роук. Пазителят на шарките може би го е знаел отпреди. Аз го научих късно. Много късно. Но не съвсем късно. — Погледна Елша, все още с предизвикателен пламък в очите. — Ти си го имал.

— Да. — Елша вдиша дълбоко. И добави: — Навярно са заедно, в тъмната земя. Моред и Елфаран.

— Не — отвърна му Ястреба с мрачна увереност.

— Но ако връзката е истинска, какво може да я прекъсне?

— Там няма любими.

— Какво са те тогава, какво правят там, в онази земя? Вие сте били там, преминали сте стената. Ходили сте и сте говорили с тях. Кажете ми!

— Ще ти кажа. — Но Ястреба дълго време не каза нищо. — Не обичам да мисля за това. — Потърка челото си и се намръщи. — Ти видя… Видял си онези звезди. Малки, жалки звезди, съвсем неподвижни. Няма луна. Няма изгрев… Има пътища, ако слезеш от хълма. Пътища и градове. На хълма има трева, мъртва трева, но по-надолу има само прах и камъни. Нищо не расте. Тъмни градове. Множеството на мъртъвците стои по улиците, или вървят по пътищата безкрай. Не говорят. Не се докосват. Никога не се докосват. — Гласът му беше глух и пресъхнал. — Там Моред би подминал Елфаран, без изобщо да извърне глава, а тя не би го погледнала… Там няма ново събиране, Хара. Няма връзка. Там майката не държи детето си.