Урсула Гуин - Другият вятър

— Беда при границата, Пазителю на шарките — рече Призовникът.

Елша веднага усети почитта, която изпитваха към този човек, облекчението им, че е тук, докато му разказваха накратко каква е бедата.

— Ако дойде с мен, ще го пуснете ли? — попита ги Пазителят на шарките, след като свършиха, и се обърна към Елша. — В Горската обител няма защо да се боиш от сънищата си. А така и ние няма да се боим от сънищата ти.

Всички се съгласиха. Пазителят на шарките кимна и изчезна. Нямаше го.

Изобщо не беше стъпвал при тях. Беше само изпратен образ. За първи път Елша бе видял изявата на великата мощ на тези майстори и тя сигурно щеше да го изплаши, ако вече не бе изпитал достатъчно удивление и страх.

Той тръгна след Вратаря навън в нощта, по улиците, покрай стената на Школата, през нивята в подножието на един висок закръглен хълм и покрай някакъв поток, тихо напяващ водната си песен между смрачените брегове. Пред тях се издигаше висок лес, с дървета, увенчани със сива звездна светлина.

Повелителят на шарките излезе на пътеката да ги посрещне. Изглеждаше също като в стаята. Двамата с Вратаря си поговориха малко, а сетне Елша навлезе с Пазителя на шарките в Дъбравата.

— Дърветата там са тъмни — каза Елша на Ястреба, — но под тях не е тъмно. Има светлина… светлик някакъв.

Слушателят му кимна, леко усмихнат.

— Още щом пристъпих там, разбрах, че ще мога да спя. Почувствах се, сякаш съм спал през цялото време, в кошмарен сън, а сега, тук, вече съм истински буден: така че можех да заспя истински. Имаше едно място, където той ме отведе, сред корените на едно огромно дърво, меко от окапалите листа, и той ми каза, че мога да легна там. Направих го и веднага заспах. Не мога да ви опиша колко сладък бе този сън.

Обедното слънце печеше силно. Влязоха вътре и домакинът извади хляб, сирене и парче сушено месо. Докато похапваха, Елша се огледа. Къщата имаше само една продълговата стая, с малката ниша на западната стена, но беше голяма и просторна, съградена здраво, с широки дъски и дебели греди, с лъскав под и дълбоко каменно огнище.

— Благородна къща — каза Елша.

— Стара е. Наричат я къщата на Стария маг. Не заради мен, нито заради майстора ми Айхал, който живееше тук, а заради неговия учител Хелет, с когото двамата укротили големия земетръс. Добра къща е.

Елша отново поспа малко под дърветата — слънчевите лъчи прозираха между шумолящите листа. Домакинът му също отдъхна, но не задълго; когато Елша се събуди, под дървото вече имаше пълна кошница с малки зрели сливи, а Ястреба се беше качил на пасището да оправи оградата. Елша се качи да му помогне, но работата беше свършена. Козите обаче отдавна ги нямаше.

— Виметата им пресъхнаха — замърмори недоволно Ястреба на връщане към къщата. — Друга работа си нямат, все гледат къде да съборят оградата и да се измъкнат. Само ме ядосват… Първото заклинание, което научих в живота си, беше да задържам козите да не скитосват. Леля ми ме научи. Вече ми е толкова от полза, колкото ако им запея любовна песен. Я да видя аз да не са влезли в зеленчуковата градина на вдовицата. Едва ли знаеш някое заклинание да ги накара да дойдат, нали?

Двете кафяви козички наистина бяха нападнали една леха със зеле в окрайнините на селцето. Елша повтори заклинанието, което му каза Ястреба:

Козите го изгледаха учудено и малко презрително, и леко се отдръпнаха. С повечко викане и с тояги успяха да ги изкарат от лехата със зелки на пътеката, а там Ястреба извади от джоба си шепа сливи и къде с придумване, къде с прилъгване, бавно поведе палавниците обратно към пасището.

— Стари са — рече той и залости вратата. — С една коза човек никога не знае докъде я е докарал.

А Елша си помисли, че и той не знае докъде я е докарал с домакина си, но си го премълча.

Когато пак седнаха под сянката, Ястреба заговори:

— Пазителят на шарките не е северняк. Той е карг. Като жена ми. Бил е воин на Карего-Ат. Единственият мъж, който знам да е идвал някога от онези земи на Роук. Каргите нямат магьосници. Отнасят се с недоверие и неприязън към всякакво чародейство. Но са съхранили повече знание за Древните сили на земята, отколкото притежаваме ние. Този човек, Азвер, като млад чул някаква приказка за Вечната обител и му хрумнало, че центърът на земните сили трябва да се намира там. Затова изоставил своите богове и родния си език и се добрал до Роук. Застана на прага ни и рече: „Научете ме да живея в онази гора!“ И ние го учехме, докато не почна той да ни учи… Така той стана Повелителят на шарките. Суров човек е, но можеш да му се довериш.