Урсула Гуин - Другият вятър

Сега наблюдаваше очарован ръцете на Елша. Тънки, силни, ловки и не бързащи, те оформяха извивките на каната, потупваха, наместваха глинените парчета, притисваха и погалваха, палците сбираха и приплъзваха малките късчета по местата им, съединяваха ги, успокояваха ги. Докато се трудеше, той мърмореше тихо някакъв двусловен напев. Думите бяха от Древната реч — Гед го знаеше, но не разбираше значението им. Лицето на Елша беше ведро, нямаше ги доскорошния уплах и тъга: лице, така изцяло потопено във времето и задачата, че от него се излъчваше спокойствието на вечността.

Дланите му се отделиха от каната, разтвориха се от нея като разцъфващо цвете. И тя стоеше на дъбовата маса, цяла-целеничка.

Той я погледна с кротко задоволство.

Когато Гед му благодари, Елша отвърна:

— Не беше никак трудно. Ръбовете бяха много чисти. Добро изделие, и глината е добра. Калпавата работа се кърпи трудно.

— Хрумна ми как би могъл да спиш по-леко — каза Гед.

Елша се беше събудил още призори и беше станал, за да може домакинът му да си легне и да спи до пладне; но това явно не можеше да продължи дълго.

— Ела с мен — каза му старецът и двамата поеха по някаква пътека, която пресичаше козето пасище и после се виеше между хълмове, малки запустели ниви и врязани в голата земя части от гората. За Елша Гонт изглеждаше диво място, дрипаво и неподредено, а рошавият масив на планината все се мръщеше, извисил се над всичко.

— Хрумна ми — заговори Ястреба, докато вървяха, — че щом аз се справих толкова добре, колкото Повелителя Билкар, да те пазя от стената само като си сложа ръката върху теб, значи и други може да ти помогнат. Стига да нямаш възражения срещу животни.

— Животни ли?

— Виждаш ли — започна Ястреба, но не продължи, прекъснат от появата на някакво странно същество, тръгнало надолу по пътеката към тях. Цялото беше омотано в поли и шалове, от рошавата му коса във всички посоки стърчаха перца и носеше високи кожени ботуши.

— О Госинястъв, О Госинястъв! — завика то отдалече.

— Е, Пиренче, здрасти. Хайде, по-кротко — каза Ястреба.

Жената спря, поклати тяло, перцата по главата й се развяха и на лицето й разцъфтя широка усмивка.

— Знаеше тя, че идеш! — завика отново. — Направи оназ ястъвовата човка, ей тъй, с пвъстите, виж, ей тъй, и ми вика въъви, айде, с ъъката! Знаше, че идеш!

— Е, идвам.

— Да ни видиш?

— Да ви видя. Пиренче, това е господин Елша.

— Госинелша — повтори тя шепнешком и изведнъж притихна, за да включи Елша в съзнанието си. Присви се, помръкна и загледа стъпалата си.

Нямаше кожени ботуши. Краката й от коленете надолу бяха покрити с гладка кафява полузасъхнала кал. Полите й бяха повдигнати и затъкнати на коланчето на кръста.

— Пак си ловила жаби, нали, Пиренче?

Тя кимна разсеяно.

— Ида кажа на Лелчето! — Започна с шепот, свърши с рев, обърна се и хукна натам, откъдето беше дошла.

— Добра душа е — рече Ястреба. — Помагаше на жена ми. Сега живее с нашата вещица и й помага. Вярвам, няма да възразиш, че ще влезем в къща на вещица?

— Никога на света, господарю.

— Мнозина се дърпат. Благородници и простолюдие, магьосници и заклинатели.

— Жена ми Лилия беше вещица.

Ястреба сведе глава и повървя малко мълчаливо.

— Как е научила за дарбата си, Елша?

— Беше й вродена. Като дете накарала един откъснат клон да зарасте отново на дървото и другите деца започнали да й носят играчките си да ги поправя. Но когато баща й я виждал да го прави, я биел през ръцете. Семейството им било заможно. Уважавани личности — каза с безизразен глас Елша. — Не искали да позволят да общува с вещици. Можело да й попречи да се омъжи за почтен човек. Затова тя криела заниманията си от тях. А и вещиците от града не искали да имат нищо общо с нея, дори когато ги търсела да се учи от тях, защото се боели от баща й, нали разбирате. После някакъв богаташ започнал да я ухажва, защото беше красива, както ви казах, господарю. По-красива, отколкото мога да ви опиша. И баща й казал, че трябва да се омъжи. Същата нощ избягала. Живеела сама, скитала се няколко години. От време на време някоя вещица я прибирала, но се препитавала сама, с умението си.

— Таон не е голям остров.

— Баща й не искал да я търси. Казвал, че една вещица калайджийка не може да е негова дъщеря.

Ястреба отново сведе глава.

— После чула за теб и дошла при теб.

— Но тя ме научи повече, отколкото можех да я науча аз — отвърна искрено Елша. — Имаше голяма дарба.