Томас Грийниъс - Мисията Атлантида

Да не би пък да са руснаците с техните чудовищни осемдесеттонни трактори „Харковчанка“?

Земята под краката му се тресеше. Дрейк сведе поглед и между двата си крака зърна зигзагообразен тънък процеп.

Отскочи уплашено.

Пукнатина в леда, при това бързо разширяваща се!

Метна автомата на рамо и се опита да изпревари напредването на пукнатината, като се втурна обратно към командния център. Въздухът около него се изпълни с викове и крясъци — десетки войници, паникьосани от разтърсващата се под краката им земя, се опитваха да напуснат командния център. А после, най-неочаквано, виковете бяха заглушени от адския вой на вятъра.

Отгоре се спусна плътен поток вкочаняващ въздух, който само за секунди образува огромна ураганна фуния. Адският порив разтърси Дрейк така, че той изгуби равновесие. Плъзна се и се строполи по гръб върху най-близката снежна дюна. Удари главата си толкова силно, че веднага изгуби съзнание.

Когато след време дойде на себе си, ветровете бяха утихнали. Остана така още няколко минути, а после бавно надигна пулсиращата си от болка глава и надникна изпод прихлупената над очите му качулка.

Командният център го нямаше — беше погълнат от огромна черна пропаст, гигантска паст във формата на полумесец, с широчина около тридесет метра. Дрейк реши, че студът сигурно му прави номера — не беше възможно тази пропаст да се образува толкова бързо, не и на подобно разстояние от километър и половина.

Със сетни сили лейтенантът успя да се довлече до ръба на сърпоподобната паст. Трябваше веднага да разбере какво се е случило, дали някой е оцелял и се нуждае от помощ. Протегна ръка и пръстите му най-сетне се сключиха върху ръба на пропастта.

Надникна и насочи лъча на фенерчето си към черната пропаст пред себе си. Лъчът заигра по гладките като стъкло синьо-бели стени лед, а после се спусна бавно надолу.

„Господи! — помисли си лейтенантът. — Тази дупка трябва да е дълбока близо два километра!“

А после видя телата и онова, което бе останало от базата. Намираха се върху ледена издатина на стотина метра по-надолу. Заради бялата си термоекипировка наличният състав беше трудно различим сред начупеното фибростъкло и нагънатия метал. Но пък труповете на цивилните учени в техните шарени екипи се разпознаваха лесно.

Дрейк оглеждаше останките от първата си командирска мисия и в главата му се блъскаха хиляди мисли. Трябваше да провери телата, за да види дали някой все още не диша. Да намери някакво оборудване и да извика помощ. Трябваше да направи нещо, каквото и да е!

— Чува ли ме някой? — провикна се той и гласът му сякаш разпука сухия въздух.

Заслуша се и му се стори, че дочува някакъв звън. Оказа се обаче, че звукът идва от замръзналите крака на неговия дежурен свързочник, които се клатеха, удряха се по разбития пулт и звънтяха като стъкло.

— Чува ли ме някой?

Никакъв отговор. Само тихият вой на вятъра, свистящ на малки вихрушки из пропастта пред него.

Дрейк се вгледа по-внимателно и забеляза някаква постройка, която стърчеше от леда. Не беше нито от фибростъкло, нито от метал, нито от какъвто и да било материал, използван в базовия им лагер. Беше нещо много твърдо, което като че ли излъчваше сияние.

Какво пък е това, за бога?!

Над пустошта се възцари гробовна тишина. С ужасяваща яснота на съзнанието лейтенант Дрейк си даде сметка, че е напълно сам.

В отчаянието си започна да се оглежда за някакъв сателитен телефон. Ако можеше да предаде съобщение и да уведоми Вашингтон какво става тук! А и надеждата, че от станцията „Макмърдо“ или от базата „Амундсен Скот“ идва помощ, би могла да му вдъхне сили, за да изкара нощта.

Нов порив на вятъра.

Нов писък.

Дрейк усети как земята под краката му поддава. Успя единствено да ахне и веднага след това полетя към зиналата пред очите му паст. Приземи се някъде, но вече не можеше да помръдне крака. Опита се да извика за помощ, но единственият звук, който излезе от устата му, бе слабо хриптене.

Далече над него, в небето, трите звезди от Колана на Орион наблюдаваха ставащото с ледено безразличие. Дрейк усети странен аромат или по-скоро — промяна в състава на въздуха около себе си. Почувства как сърцето му започва да тупти по непознат, но иначе ритмичен начин, като че ли постепенно губеше контрол над тялото си. Добре, че все още можеше да си движи ръцете.

Пръстите на ръцете му се приплъзнаха напред по леда и докопаха фенерчето, което все още беше включено. Той огледа тъмнината около себе си, движейки лъча по полупрозрачната стена. Бяха му необходими няколко минути, докато очите му се адаптират към обстановката. Нещо не му беше съвсем ясно какви са тези неща пред него. Приличаха на въгленчета в леда.