Лей Грийнууд - Ваялид

— Аз пък нямам навик да отстъпвам пред хора, които искат да се отърват от мен.

Ваялид затвори зад себе си. Въздъхна бавно и дълбоко. Беше толкова ядосана, че трепереше. Не беше срещала такъв непоносим човек. Беше я обзело съчувствие към него, когато видя, че е без ръка. Почувства още по-голяма симпатия, когато разбра, че това се е случило по време на Гражданската война. Беше се бил на другата страна, срещу брат й, но от опит знаеше, че болката е една и съща независимо дали каузата е справедлива или не.

— Господин Рандолф замина ли си? — попита прислужничката.

— Не, иска да се срещне с племенничките си.

— Горките деца! Би могъл да ги уплаши до смърт.

Ваялид се усмихна едва доловимо, когато усети, че възвръща спокойствието си.

— Ако на този свят има някой, който е в състояние да се противопостави на господин Рандолф, това са само Аурелия и Джулиет.

Прислужничката се усмихна.

— Те са цяло наказание, нали?

— Даже повече от това. Беше ми любопитно да се срещна с родителите им, но след като видях чичо им, не съм съвсем сигурна, че вече искам да ги видя. Върви и им кажи да дойдат тук веднага. Да не се бавят, този мъж може да се взриви, ако трябва да почака дори още една минута.

Ваялид се чудеше дали беше разумно да позволи на близначките да се срещат с чичо си. Но училището насърчаваше родителите да се включат във възпитанието на децата. Особено ако се отнасяше до богати клиенти.

Ваялид приглади една гънка на роклята си. Чудеше се дали господин Рандолф е богат. Очевидно той притежаваше арогантността на човек, наследил много пари, и си мислеше, че е нещо изключително, защото не се налагаше да ги изкарва с труд. А и беше един озлобен южняк. Дори и да имаше някакви съмнения, реакцията му по отношение на нея й показа съвсем ясно какво е положението. Не беше забравил войната, а и нямаше намерение. Е, и тя знаеше достатъчно за нея. Споменът за мъчителната смърт на брат й я накара да се ядоса още повече, но после, когато си спомни за липсващата ръка на господин Рандолф, се поуспокои малко. Може би никой по-добре от нея нямаше представа какво чувства един мъж, който е останал инвалид не по своя вина. Очевидно беше, че господин Рандолф не беше свикнал със загубата на ръката си. Нито пък Джонас, когото тя обичаше силно и се беше грижила за него в продължение на десет години. Единственото, което можеше да направи, беше да се държи мило и любезно с господин Рандолф през следващите няколко минути. Да се държи възпитано с него, нямаше да бъде трудно, ако мъжът си направеше труда поне да се усмихне. Той беше изключително привлекателен. Приликата му с близначките беше очевидна. Всеки, който го погледнеше, можеше да си помисли, че им е баща. Ваялид никога не беше харесвала руси мъже, но да се каже, че господин Рандолф не е симпатичен, беше просто невъзможно. Висок, с много широки рамене — не можеше да си спомни някой друг с такива. Палтото му стоеше добре, но тя можеше да забележи как то се опъва от мускулите му. А очите му! Те бяха толкова сини, колкото небето над нос Добра надежда в летен следобед.

Вратата се отвори и Аурелия и Джулиет Рандолф влетяха в стаята. Всъщност те влязоха значително по-тихо, отколкото който и да е друг път, но те винаги създаваха такова впечатление — че връхлитат. Ваялид потреперваше при мисълта какво щяха да представляват, като станеха големи. В този момент изглеждаха като ангели: руси, красиви и сладки като всички други деца. Трудно беше да повярваш, че зад тези ангелски лица се криеше толкова много лошотия.

— Бет ни съобщи, че чичо Джеф е тук — каза Аурелия.

Поне, каза си Ваялид, Аурелия проговори. Все още й беше трудно да различава двете деца. Джулиет направи физиономия.

— Необходимо ли е да се срещаме с него?

— Можете да ни накажете — каза Аурелия. — Ние няма да кажем нищо.

— Все още не сте си заслужили наказанието.

— Но ще го направим — каза Джулиет.

— Надявам се, че не очаквате от мен да сключвам такива сделки с вас — каза Ваялид и се усмихна, макар че искаше да изглежда сериозна. — А сега вървете да говорите с чичо си.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Джулиет.

— Не мисля, че той ще е доволен от това.

— Каквото и да направите, на него няма да му хареса. Чичо Джеф никога не харесва нищо — каза Джулиет.

— Мама казва, че той се е отвратил от живота — каза Аурелия.

— Може и да е така, но той не може да е отвратен от двете си хубави племеннички.

— Чичо Джеф може и да е — каза Аурелия.