Лей Грийнууд - Ваялид

Търпението му се изчерпа, а с него доброто възпитание и чувството за хумор.

Помисли да си тръгне, без да се е срещнал с нея, но трябваше да идва пак и щеше да изгуби повече време. Отново погледна часовника си. Щеше да е трудно да проведе какъвто и да е разговор с мис Гудуин, без да закъснее за срещата. Затвори часовника, като щракна силно капака. Срещата му беше много по-важна от необходимостта да се занимава с онези глупости, които бяха сторили племенничките му.

В този момент в стаята се появи едно видение, което го накара да замръзне на място. Жената, слаба и не много висока, съвсем не беше в първа младост. Беше привлекателна. Чертите на лицето й бяха хубави, без да са нещо изключително. Очите й бяха наситено сини и сега наблюдаваха Джеф втренчено изпод дългите мигли. Невероятно гъстата, къдрава огненочервена коса беше захваната на тила с множество фиби, но човек имаше чувството, че всеки момент ще се разпилее по раменете. Вниманието на Джеф беше привлечено от роклята й. Дрехата беше изработена от много метри розов сатен, а на врата и ръкавите беше украсена с кремава дантела. Приличаше на роклите, които можеха да се видят на някой бал във Вирджиния, преди баща му да бъде изгонен от там. Не приличаше на дреха, която би носила учителка в училище за девойки. На фона на тъмните и строги мебели тя изглеждаше като някоя излетяла от рая птица.

Жената се усмихна.

— Господин Рандолф? Аз съм Ваялид Гудуин. Извинете ме, че ви накарах да чакате. Моля, заповядайте, седнете.

Тя самата седна на едно канапе с висока облегалка, като оправи шумолящите поли на роклята си. Джеф стоеше неподвижно.

Мис Ваялид беше една янки. Дори беше почти сигурен, че акцентът й е точно като на човек от щата Масачузетс. Мъжът, който го пазеше в затвора през последните две години на войната, говореше точно така. Джеф знаеше, че щеше да си спомня гласа му до края на дните си.

— Признавам си, че очаквах да се срещна с майката на близначките — каза мис Гудуин. — Това е първото посещение на баща тук досега.

Тя говореше бавно. Гласът й беше мек, напълно различен от този на мъжа, превърнал живота на Джеф в затвора в истински ад. Беше много хубава, когато се усмихнеше. Изглеждаше приятелски настроена. Но беше една янки. Джеф искаше да се обърне и да си тръгне, без да каже и дума.

— Аз съм техният чичо.

— О, така ли, чудесно е, че сте толкова загрижен за племенничките си.

Като се опита да запази спокойствие, Джеф каза:

— Снаха ми е на легло, а съпругът й отсъства. Аз съм единственият им роднина. — Той извади часовника си и го погледна. — Ще закъснея за срещата си.

Мис Гудуин се изненада от неочакваната му припряност.

— Състоянието на племенничките ви е по-важно от една среща.

— Не, не мисля така.

Жената го погледна стреснато.

— Но те са ваши роднини.

— Аз нямам заслуга за това.

Очите на Гудуин се разтвориха широко. Тъмносиньото беше в ярък контраст с бледата кожа на лицето и медночервената коса. Дори и да не беше красавица, външният й вид правеше силно впечатление.

— Все пак да поговорим за вашите племеннички.

— Но какво има да говорим? Брат ми ви плаща, за да направите от тях възпитани млади дами, а не твърдоглави женски екземпляри, които се чувстват по-добре, ако яздят кон, отколкото да се държат изискано в някой салон. Единственото, което мога да предположа, след като съм извикан тук, е, че не сте успели.

По лицето й премина гневна тръпка.

— Изглежда сте ме разбрали погрешно.

— Трябва да ви кажа, че никога не изпадам в положението на човек, който не е разбрал нещо. В противен случай ще трябва да заплатя неразбирането си с много пари и време.

— Предполагам, че е така, но в този случай…

— Този случай не е по-различен от който и да било друг. На вас ви се плаща, за да извършвате една работа, и вие не сте се справили — каза той и си помисли, че тя едва ли би могла да прецени какви са племенничките му. Как да разбере жените от Юга? Никоя жена, израснала в Масачузетс, не би могла. — Сигурен съм, че не са направили нещо, което някое друго дете на девет години не би направило.

Хората обикновено се страхуваха от неговите атаки. Госпожица Гудуин изглеждаше объркана от неочаквано резкия отговор, но не беше изплашена.

— Що се отнася до това, не бих могла да кажа. Никога не съм се занимавала с близнаци-непослушници.

— Тогава какво не им харесвате?

— Ако ме изслушате, ще ви обясня за какво става въпрос.

Тя го нападаше. Трябваше да е подготвен за това. Янките си мислеха, че имат отговор за всичко.