Лей Грийнууд - Уорд

Уорд никога не би могъл да им каже, че някои от тези момчета бяха погребани в масови гробове, че мястото, където почиваха костите им, не бе отбелязано нито с надгробен камък, нито с нещо друго. Нито пък можеше да каже, че от някои от тях не бе останало нищо, което да бъде погребано. В такива случаи Уорд казваше на жените всичко, което сметнеше, че ще бъде утеха за тях. Искаше те да се приберат по домовете си, вярвайки, че близките им са били погребани с всички почести, които биха им оказали самите те.

Фургонът спря пред къщата. Момчето, което го управляваше, никак не приличаше на близнаците Рандолф. То скочи на земята. Изглеждаше много младо — вероятно на петнайсет или на шестнайсет години — и беше най-високото и най-слабо момче, което Уорд някога бе виждал.

— Търся Уорд Дилън — заяви момчето с акцент, който бе съвсем нетипичен за Южен Тексас.

— Вече го намери — отвърна Уорд.

— Водя една жена, която казва, че иска да ви види. Уорд наистина различи във фургона фигурата на една жена.

— Кажи й да слезе. — Можеше да приключи бързо с тази работа. — Сигурен съм, че мисис Максуел е сварила цяла кана кафе. Ако жената предпочита да влезе в къщата, само…

Изведнъж думите замряха в гърлото му. Сигурно не виждаше както трябва. Паметта му сигурно му погаждаше номера. Но не, жената не можеше да бъде никоя друга — прел него стоеше Марина Скот Дилън.

Марина слезе от фургона и веднага се обърна към Уорд.

— Здравей, Уорд — каза тя със спокоен, безстрастен глас, а очите й се впиха в неговите.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — успя да попита накрая Уорд с груб, подрезгавял глас, когато си възвърна дар слово.

— Дойдох да те помоля да ми дадеш развод.

Уорд се вцепени от изненада, когато видя Марина, слизаща от фургона. С години се опитваше да я изличи от съзнанието си, да забрави болката, която му бе причинила. Сега тя бе нахлула в онази малка част от света, която той бе избрал за свой дом. Какво правеше тук? Какво се опитваше да постигне този път?

Уорд почувства как предишната страст към тази жена лумва с нова сила, макар той да си мислеше, че я е погребал отдавна. Въпреки че тя изглеждаше по-красива и по-съблазнителна отвсякога, беше невероятно, че все още изпитваше чувства към тази жена. Тя не показваше никакви признаци, че присъствието му е повлияло по подобен начин и на нея.

Уорд почувства старият гняв да се събужда в него. С растящо отчаяние се опита със всички сили да го потисне. Бе му отнело седем тежки години да се научи да приеме и живее с това, което се бе случило, и да не мисли непрекъснато за него. Нямаше намерение точно сега да изгуби толкова трудно постигнатия самоконтрол.

— Нашият брак бе анулиран още преди години, по твое настояване, не помниш ли?

— Никога не съм искала анулиране на брака ни. Ти го направи.

Удиви го това, че тя можеше да лъже толкова спокойно и естествено. Нищо чудно, че бе попаднал в капана й. Той бе по-възрастен и по-образован от нея, но тя притежаваше интуиция и познание за света, което не можеше да се научи от книгите.

— Можеш да се върнеш, откъдето си дошла. Целият този разговор е безсмислен, докато не ми кажеш какво всъщност искаш.

— Искам развод, за да мога да се омъжа повторно.

Уорд не разбираше защо трябва да се безпокои от факта, че тя искаше отново да се омъжва. Бе приел, че се е омъжила за любовника си още преди години. Надявал се бе да е така. Това би било още една гаранция, че тя няма отново да нахлуе в живота му.

— И какво те спира?

— Ти.

— Не бих те спрял, дори да можех. Не искам да има нищо общо с теб.

— Нито пък аз с теб, но нямам избор. Преди месец Рамон ми съобщи, че с теб все още сме женени. — Изразът на лицето й не издаваше никакви чувства. В еднаква степен можеше да е доволна или бясна, Уорд не можеше да каже със сигурност.

— Какво стана с анулирането? Защо не се е състояло? — попита Уорд.

— Предполагам, защото никога не съм подписвала никакви документи. Очевидно дори влиянието на майка ти и парите на баща ти не можаха да постигнат анулиране без моя подпис — изражението й си оставаше безстрастно.

Уорд я погледна дълго и настойчиво. Марина изглеждаше по-възрастна, по-зряла и много по-уверена в себе си. Тя не показваше нищо от онази енергия и жизненост, които в миналото толкова много му харесваха. Сочните й устни бяха стиснати в твърда, непоколебима линия. Уорд ясно си спомни моменти, когато те се бяха усмихвали щастливо. Щастие струеше и от очите й. Тогава тя беше само на седемнайсет години, изпълнена с живот, енергия и чар. И той се бе влюбил.