Лей Грийнууд - Уорд

— Нямаше никаква причина да го правя — каза Марина, очевидно решена да завърши мисълта си. — Тогава все още не знаех, че ще се влюбя в Уорд.

— Вчера тя отново дойде в стаята на мастър Рамон — каза Фелипе. — Той й каза, че е решил да не се жени за нея. Тя се хвърли в прегръдките му, започна да го умолява, уви се около него като змия, докосваше го и го целуваше, докато мастър Рамон не можеше да се сдържа повече. След това тя заплаши, че ще каже на всички, че мастър Рамон я е изнасилил, ако той не се ожени за нея. Аз…

— Не! Това не е истина! — извика Марина.

— Аз влязох в спалнята им — продължи безмилостно Фелипе — и тя разбра, че съм чул всичко. Вече не можеше да разпространява тази лъжа.

— Това не е истина! — извика отново Марина, а по страните й се стичаха сълзи — Отидох в стаята му, за да му кажа, че няма да се омъжа за него, че съм влюбена в Уорд.

Луиза обърна глава и впи стоманения си поглед в Уорд.

— Когато легна с нея, наложи ли ти се да премахнеш пояса на целомъдрието?

Уорд почувства как кръвта изстива във вените му.

— Това не е надеждно доказателство за целомъдрие — отвърна Уорд, опитвайки се да убеди повече себе си, отколкото майка си.

— Тогава може би ще повярваш на това. — Луиза позвъни и една от прислужничките влезе в стаята, през едната си ръка бе преметнала чифт дрехи.

Уорд обърна глава към Марина, но въпросът замря на устните му. Тя се бе втренчила в дрехите, а лицето й бе покрито с мъртвешка бледност. С една ръка закри устата си, за да спре вика, напиращ в гърлото й. Ако трябваше някога да види някого сразен и признаващ се за виновен, то това бе идеалният случай.

— Това са дрехите, които носеше Марина, когато вчера влезе в стаята на Рамон — каза Луиза. — Захвърлила ги е, преди да се изкъпе. Ако ги огледаш внимателно, ще откриеш…

— Не! — самата мисъл беше отвратителна.

— Той се опита да ме изнасили, Уорд! — Сега Марина се обърна към него с мокро от сълзи лице. — Той ми каза, че след като ме люби, аз никога повече няма да помисля за теб.

Да я изнасили! В ума му започнаха да се блъскат хиляди мисли. Защо не му бе казала нищо? Вчера Марина дори не изглеждаше разстроена, само нетърпелива да се оженят веднага. Не бе възможно сега да казва истината. Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

— Марина?

Това беше вик за помощ, молба да му помогне да намери начин да й повярва, да му помогне да намери нещо, което да разбие на пух и прах всичките доказателства, които се трупаха срещу нея.

— Как е възможно една жена да си мълчи, ако й се е случило такова нещо?

— Защото не се е случило — заяви Луиза. — Рамон няма нужда да изнасилва която и да е жена. Те сами се хвърлят в краката му.

Уорд не можеше да възрази на това. Жени дори се бяха опитвали да съблазнят него, за да се доберат до леглото на Рамон.

— Не исках ти да разбереш за това — отвърна Марина. — То само щеше да те нарани.

— Марина не е могла да си позволи да ти каже — продължи Луиза. — Трябвало е бързо да се ожени за теб, преди Рамон да проговори. Затова те посрещна на пътя, за да нямаш възможност да се върнеш в къщата и да разбереш всичко. Изненадана съм, че изобщо ти е позволила да се върнеш.

Марина не бе искала да се върнат. Беше молила Уорд да отведе направо във Вирджиния.

— Тя трябваше да си хване съпруг — продължаваше безмилостно Луиза. — Ако не единия Дилън, то другият ще свърши работа.

Уорд почувства как последната частица топлина напусна тялото му, оставяйки го студен и безчувствен. Нямаше желание да се движи. Дори не искаше да диша. Просто искаше да се разтопи и да изчезне. Тогава може би нечовешката болка в сърцето му щеше да заглъхне.

Беше се проявил като истински глупак. Трябваше да знае, че никоя жена от обществото, никоя жена, която от рождението си бе учена как да си хване богат съпруг, не би се влюбила за по-малко от един ден. Такава спонтанност отдавна бе изкоренена от такива жени. Беше повярвал на Марина, защото много бе искал да й повярва.

Защо толкова силно бе пожелал тя да го обича? През целия си живот бе стоял на второ място след Рамон. Дали това не бе някакъв отчаян опит поне веднъж да почувства, че е първи?

Уорд не знаеше, не можеше да мисли повече. Трябваше да се махне, по-далеч от тази къща и от тези хора — трябваше да се махне, преди да е убил някого.

Уорд вдигна поглед към Марина. Тя го гледаше с плувнали в сълзи очи. Сълзите бяха оставили следите си по лицето й. Тя бе на ръба на отчаянието, очакваше той да произнесе присъдата си, да каже дали бе успяла да го убеди в невинността си.