Зейн Грей: Гърмящото стадо

— Ами… аз… той е твърде тежък за едно момиче — каза той объркан.

— О, аз съм доста силна — отвърна тя.

Тогава техните погледи се срещнаха наново, както в оня кратък миг, когато Том хващаше коня за поводите. Този път обаче всичко беше различно. Тя се огледа, хвърли поглед към полянката зад горичката, където святкаха огньове и безмълвно продължи пътя си. Том закрачи до нея. Той искаше да говори, обаче не бе в състояние да изрече нито една разумна дума. Тази среща не беше обикновена, всекидневна случка. Той не можеше да разбере какво става с него. Искаше му се да запита коя е, накъде пътува, каква е на грубия мъж, който я нарече Мили. Устните му останаха безмълвни…

Преди да стигнат до горичката, тя се спря и се обърна към него.

— Благодаря ви — каза тя меко, — от тук ще го нося сама.

— Не, не, има още доста път до вашия лагер.

— Да — отговори тя, — но вие не бива да ме придружавате повече… Онзи човек е моят втори баща вие го чухте. Повече не мога да кажа. Том — подаде вързопа не много охотно.

— Може би повече никога няма да ви видя — каза той.

Тя не отговори, но прикова погледа си върху лицето му. И в нейните очи той прочете същите мисли, които току-що бе изразил. Тогава тя му каза лека нощ, обърна се и изчезна в тъмнината на горичката.

Едва когато си беше отишла, Том си осъзна, че тази случайна среща — нещо обичайно за двама непознати, които пътьом си казват няколко любезности — беше за неговия живот най-значителното, най-привързващото, най-необикновеното преживяване. Защо не я задържа и не я помоли за нова среща? Все пак утре той би могъл да я види. Какво ли означаваше този последен поглед на нейните големи, черни очи? Много въпроси се въртяха в главата му. Той седна на края на горичката и потъна в мечти. Нощта настъпи тъмна и хладна. Появиха се звезди. Зад гърба му пращяха лагерните огньове, чуваха се човешки гласове, а конете хрупаха шумно вечерната си дажба.

На другата сутрин, когато Том се събуди от веселото повикване на Бърн Хаднъл, забеляза, че беше спал повече от обикновено.

Той се измъкна от одеялата си под колата, обу ботушите си, изми лицето и ръцете си и беше готов за закуска, както и за навярно изпълнения с нови събития ден.

Слънцето току-що беше изгряло на хоризонта. На запад и югозапад вълнообразните прерии блестяха в златно и в зелено на ярката утринна светлина. Наблизо пасяха коне и волове. Далече, по пътя се открояваха белите чергила на отпътуващи коли. Някои от ловците на бизони вече бяха на път. Том се спря за миг, загледа се и замечта, като вдишваше с пълни гърди чудния свеж въздух. Каквото и да го чакаше отвъд пурпурния хоризонт — приключения, неволи, щастие, — той жадно щеше го посрещне.

По време на закуската Том изведнъж си спомни за срещата си с онова момиче — Мили. В ярката светлина на деня неговите чувства изглеждаха по-иначе, отколкото в полумрака на предишната вечер. Обаче в сърцето му се разливаше някаква топлина. Когато погледна между дърветата към лагера, където я беше срещнал за първи път, видя, че ялата кола липсва. Празно и изоставено изглеждаше това място сред горичката. Изчезнали бяха колите, а с тях и момичето.

Мечтите му бързо отстъпиха място на усещане за някаква загуба и на болезнено съжаление. От този миг той продължи да закусва със замислен поглед и машинално. Свършено е. Съдено беше нищо да не излезе от тази среща. Нищо.

След закуска любопитството го подтикна да се раздвижи към мястото в горичката, където бе нейният лагер: следите от колите водеха на югозапад.

— Нашите съседи са заминали рано — той застана до Пийлчак и Хаднъл, които се занимаваха с опаковането.

— Още преди изгрев — отвърна Хаднъл. — Чу ли ги, Пийлчак?

— Охо! Та и мъртвите биха се събудили — изръмжа Пийлчак. — Мисля, че Рендъл Джет има право, дето не искаше да чака.

— Джет? Чакай, ще видим. Не беше ли оня мъж с русата брада? Неучтив човек, нали?

— Аз чух в града разни неща за този Джет — добави Пийлчак. — Не разбирам какво става с него. Два пъти се връща с хиляди кожи от Пфаненстил, доста пари спечели.

— Той се е оженил наскоро — започна наново Хаднъл. — Жена ми вчера е говорила с госпожа Джет. Тя произхожда от Мисури и има голяма дъщеря. Омъжила се, както казала, преди няколко седмици. Жена ми усетила, че госпожа Джет и дъщеря й не харесват лова на бизони.

— Охо, едва когато пристигнем на Стекъд Плейн, ще можеш да съдиш за г-жа Джет — забеляза Пийлчак сухо.