Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Аз познавах вашия баща. Вие приличате на него, само цветът на кожата ви е малко по-светъл. Той беше голям майстор в ездата и стрелбата… А вие трябва да сте били още дете, когато той…

— Бях петнадесетгодишен — каза Том, когато другият се позабави.

— Бяхте ли на страната на вашия баща?

— Не. Аз бях на страната на Северните щати.

— Да, да, лоши дни бяха — въздъхна Хаднъл, като че ли си спомняше горчиви преживелици. Тогава интересът му нарасна.

— Ние се нуждаем от един човек и вие ни изглеждате подходящ. Обичате ли уиски?

— Не.

— Сам ли сте?

— Да.

— Убивали ли сте бизони?

— Не.

— Можете ли да стреляте?

— Винаги съм бил добър стрелец. Убил съм досега доста сърни и дребен дивеч.

— Как ви хрумна да тръгнете с ловците на бизони?

Том се забави за момент да отговори на този въпрос и после откровено разказа за всичките си съкровени желания и планове.

Хаднъл се засмя. Обясненията на Том изглежда му направиха дълбоко впечатление, защото той постави ръката си върху рамото му.

— Млади момко, това, което ми разказахте, ме радва — каза той. — И аз също имам моите особени основания да участвам в такава рискована игра. Това, което искам, е една ферма — един тих селски живот. Така че ние имаме еднаква цел. Добре дошъл при нас! Дайте си ръката!

Том почувства силното стискане на мазолеста ръка, която е познавала плуга и брадвата. Пийлчак също се надигна, раздруса ръката на Том и изрази своето мнение не по-малко решително, отколкото Хаднъл.

— Смятай, че сделката е добра и за двете страни — каза той. — Истинските мъже са рядкост. Аз познавам лова на бизони, това е един труден занаят. Ако събирането на бизонови кожи не беше много по-тежко от риненето на въглища, тогава напразно съм бил ловец на месо при У. П. в Санта Фе.

Хаднъл извика двамата по-млади мъже, които подковаваха коня. Те изглеждаха под тридесет години, едри мъжаги, но това беше единствената им прилика.

— Бърн, подай си ръката на Том Доун — каза Хаднъл сърдечно. — И ти, Стронгхърл!… Доун иска да се присъедини към нас.

Двамата мъже поздравиха Том дружелюбно и с явно любопитство, както е обичайно в такъв случай. Бърн, както личеше от приликата, беше син на Хаднъл. Лицето на Стронгхърл отговаряше на името му: едното беше забележително, колкото и другото.

— Бърн, ти ще вземеш Доун в твоята кола — каза Хаднъл. — Така нашата група е попълнена и утре тръгваме за Пфаненстил… Хей, жени — извика той към отсрещната кола, — излезте и поздравете новия човек.

Дебеличката жена напусна коритото и се приближи, избърсвайки мокрите си ръце в престилката. Усмивка проясни строгите й черти.

— Жено, това е Том Доун — каза старият ловец. След това запозна младия човек с жената на Бърн. Том позна младото лице, което бе видял под чергилото на колата. Накрая се появи едно осемнадесетгодишно момиче, то беше сестра на Бърн и очевидно гордостта на стария Хаднъл. Имаше широко лице, приятни, черни, огнени очи, които набързо разгледаха Том.

Така преди да може да осъзнае щастието си, Том се видя в кръга на хора, които бяха от неговата черга и му харесаха от пръв поглед. Освен това Хаднъл имаше същата цел, която и Том, целта на пионера, а обстоятелството, че Пийлчак, стар ловец на бизони, ще ги придружава в дивия Тексас, вдъхваше още по-голяма надежда. Разбира се, Том не беше уговорил нито възнаграждението, нито задълженията си, но той чувстваше, че може да се довери безрезервно на стария Хаднъл.

— Къде ви е багажът? — запита Бърн. — Какво снаряжение имате?

— Един вързоп дрехи и раница.

— Без кон и без пушка. А пари? — додаде Бърн с приятелско любопитство.

— Двеста долара.

— Добре. Щом подковем този кон, ще отида с вас в града.

— По-добре ще бъде, сине — обади се Хаднъл, — да предоставим на Пийлчак да купи пушка, кон и други принадлежности за Том.

— Хм! — каза госпожа Хаднъл. — Познавам ви вас мъжете — загубвате си ума, щом се касае за пушки и коне.

Жените се върнаха към работата си, а Хаднъл и Пийлчак тръгнаха за града. Том, обзет от своите чувства, се помота насам-натам безцелно и след това се присъедини към Бърн и Стронгхърл, които се мъчеха с подковаването на коня. Животното беше с твърде буен темперамент.

Бърн се изправи и посочи към другия край на горичката, където между дърветата се белееха още чергила на коли.

— Доун, ще бъдете ли така добър да ми докарате онзи, кафявия?

Том взе един оглавник и се запъти към дърветата. Весели мисли се въртяха из главата му. Той стигна до кафявия кон и видя, че животното яде от ръката на едно момиче. Наблизо бъбреха чужди хора. Том мярна фигурите, без да се вглежда в тях. Той съсредоточи цялото си внимание върху коня, дори не удостои момичето с поглед, но тя го заприказва: