Зейн Грей: Гърмящото стадо

— Днес хващам за втори път коня ви.

— Много благодаря, но той не е мой — отвърна Том и поставяйки оглавника върху врата на животното, погледна момичето.

Нейният поглед се срещна с неговия. Очите й бяха големи, черни като нощта и гледаха косо. По кестенявата й коса проблясваше игрива светлина.

Погледите на Том и момичето се втренчиха едни в други сериозно и дълбоко, но и двамата не знаеха какво казват те.

После Том отклони погледа си и започна да прикачва оглавника. Но с поглеждане скришом встрани той можеше още да наблюдава момичето. То беше със среден ръст, нито високо, нито ниско, но правеше впечатление със стройната си и гъвкава фигура. Беше млада. Дрехите и от груба вълна изглеждаха износени.

— Хубав кон — каза тя, галейки меките ноздри на коня.

— Да, хубав кон. Надявам се, че конят, които ще купя, ще бъде също тъй хубав — отговори Том.

— Вие също ли сте ловец на бизони? — попита тя с жив интерес.

— Смятам да стана.

Тук се намеси един груб глас:

„Мили, ти не си крадла на коне и нямаш работа с чужди мъже.“

Том се обърна бързо: един едър мъж стоеше от другата страна на лагерния огън. Едра, стърчаща фигура с кожена престилка и чук в жилавата ръка. Невъзможно бе този рус великан да бъде баща на момичето. Рядка руса брада покриваше лицето на мъжа, без да намалява суровостта и грубостта му. Той имаше ясни, сини очи с остър поглед.

— Извинете — каза Том твърдо. — Трябваше да прибера коня на господин Хаднъл.

После се обърна към момичето и му благодари. Този път тя наведе очи. Том се изви и се отдалечи, като държеше коня за повода. Той не допусна, че тази случка би имала някакво значение, но грубият глас на русия мъж го беше ядосал малко. Обаче това леко раздразнение се изпари и остави в паметта му само неопределения, особено приятен образ на момичето, докато сериозната грижа за снабдяване с кон и пушка измести всичко останало.

Следобед мъжете се върнаха от града, придружени от един приличен кон, със седло, натоварено с юзди, одеяла и шпори. Том опита коня, на който даде името Дъсти (прашен), тъй като само едно основно измиване можеше да отстрани праха от кожата му. Дъсти се представи много добре. Всички, без Пийлчак, изразиха одобрение. Останалите часове от следобеда той прекара в компания с Бърн Хаднъл, на когото помогна да стегне голямата кола, която щеше да превозва скъпите им съоръжения и да събира очакваните кожи из прерията.

По залез-слънце Том чу приятния призив на домакинята за вечеря. Той не закъсня много след Бърн за трапезата, която представляваше една ленена покривка, постлана на земята. Изглежда, всички бяха гладни. Хаднъл напълни цинковата си паница, наля чашата си и отиде до колата, като постави вечерята си върху капрата. Той беше твърде едър, за да може да седне на земята по индиански обичай със сгънати крака, обаче ръстът му позволяваше да яде прав край капрата. Също и Пийлчак имаше своя особен обичай: той постави паницата си на земята и приклекна на едно коляно.

Всички бяха във весело настроение, с изключение на Пийлчак. Веселостта не им пречеше да задоволят добре глада си, а създаваше шеговита атмосфера. Том не беше единственият, който бягаше от монотонното всекидневие в селището, мечтаейки за чудесата на девствената прерия, за бъдещ дом и благосъстояние.

След вечеря той отново отиде в града, този път нарочно сам. Вече не обръщаше внимание на порива, който го тласкаше. Но разходката му по главната улица на градчето не можа да задоволи неопределения му копнеж и той отново се отправи към лагера.

Насреща му идваше младо момиче, което носеше тежък вързоп под мишница. Няколко крачки след момичето крачеше мъж. Лесно можеше да се схване, че тя се чувства отегчена и се мъчи да отбегне мъжа.

Том отиде към нея и тогава позна чертите на онова момиче, с което бе разменил няколко бегли думи в съседния лагер.

— Закача ли ви този мъж? — запита Том.

— Той ме обиди — отвърна тя. Том забърза към нахалника.

— Хей! — извика той силно. Но мъжът ускори хода си така, че трябваше да се тича, за да бъде настигнат.

— Оставете го! — каза момичето с лека усмивка на облекчение.

— Този град е пълен с гамени. Вие не трябваше да ходите сама.

— Зная. Не ми е за първи път. Не ме е страх, но съм доволна, че вие се притекохте.

Том се запъна:

— Ами мога ли да взема този тежък вързоп?

— Благодаря, благодаря, ще се справя сама — отговори тя.

Той обаче издърпа вързопа, като без да иска докосна ръката й. Това го смути: