Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Добро утро, момиче! — каза един неприятен глас с провлечен тон. Това беше мъжът, които караше следващата кола. Той се казваше Кетли, мъж на около четиридесет години, с мургава кожа, груб, облечен като колар и с лице, погрозняло от тежкия живот. Но Мили не се стресна от него, както от другите мъже на бащината й група.

— Добро утро, господин Кетли — каза тя. — Може ли да взема малко вода?

— Разбира се, госпожице, ей сега — отвърна той с готовност, стъпи на шината на предното колело, забърка в сандъка под капрата и извади една кана. Той сложи съда под бурето, което беше прикрепил с тел за стената на колата.

— Сух лагер, Кетли — извика един груб глас зад тях. — Лошо без вода.

— Нищо, шефе, няма как — отвърна мъжът, докато изваждаше единия чеп на бурето. Той смигна на Мили и остави водата да клокочи от отворения чеп, докато каната се напълни. После я сложи на капрата.

— Ето, госпожице.

Мили благодари и започна бавно сутрешния си тоалет. Тя знаеше, че чифт очи следят всяко нейно движение, а ето че и грубият глас извика:

— Момиче, бързо. Помагай на приготовленията и не се грижи толкова много за хубавото си лице!

Мили обикновено малко се грижеше за добрия си външен вид и едва хвърляше поглед в огледалото, а Джет често й напомняше за красотата й. Толкова често, че тя вече предпочиташе да бъде грозна. След няколко минути тя си постави шапката за слънце, която изпълняваше двойната роля: да предпазва очите й от слънцето и да прикрива лицето й. Така тя се отправи към лагерния огън, за да помогне в работата.

Госпожа Джет, мащехата на Мили, приклекнала пред един тиган с вода и брашно приготвяше сухарено тесто. Слънцето не й пречеше да работи, макар че беше без шапка. Беше хубава жена, още млада, с тъмен тен на лицето, с пълни бузи, с правилни черти и малко начумерено изражение.

Джет сновеше из лагера от колите до огъня, като сръчните му и здрави ръце свършиха много работа. Очите му с метален син блясък също шареха навсякъде. Това бяха сърдити очи. Този човек със сърдит поглед подозираше всички, с които живееше.

Всички работеха усилено, но като че ли не с добрата воля на една здрава и весела лагерна дружина, която е потеглила към надеждно, макар и опасно приключение, а заставяни от един властващ дух. Скоро яденето беше приготвено и мъжете запротягаха чинии и канчета, за да получат всеки своя дял от ръцете на госпожа Джет.

— Яж, момиче — извика Джет с груб тон.

Мили беше много гладна, макар да беше работила малко, тя получи яденето и питието си и седна върху чувала с ечемик. Докато ядеше, тя наблюдаваше изпод широката периферия на шапката си цялата гледка на лагера.

Струваше ли й се, че между тези мъже беше настъпила лека промяна, откак навлязоха в областта на бизоните? Фолънсби не беше за пръв път в компания с Джет и се радваше на доверието на водача, което личеше от честите съвещания на тих глас, които Мили забелязваше. Той беше висок, сух мъж, с грозни черти на зачервеното от уискито лице и с очи, в които Мили не смееше да погледне. Пруит скоро се беше присъединил към групата. Нисък, набит, с бледо лице и несиметрични черти, които правеха още по-отблъскващо впечатление, отколкото очите на Фолънсби. Той е бил въстаник и не изпускаше случай да изтъкне този факт. Тези мъже бяха ловци на бизони, въодушевявани и подтиквани от мисълта за големите печалби, които ще получат от продажбата на кожите. Както Мили узна, всички, с изключение на Кетли, участват наравно в деленето на плячката. Тя дочуваше доста кавги на тази тема, кавги, които прекъсваха, щом тя се приближеше.

Любопитството на Мили растеше. Тя започна да се интересува повече за втория си баща и за хората му. Но този интерес се изостри след снощната среща с Том Доун и след късия разговор с госпожа Хаднъл, която й даде да разбере, че групата на Джет е по-особена. Никакво приятно настроение, никакви шеги, веселие или волен смях, никакво предчувствие за радостно бъдеше!

— Напред! — изкомандва Джет грубо, щом се надигна от трапезата.

— Искаш ли днес да стигнем в Уедс Кросинг? — запита Фолънсби.

— Не. Оттам ще вземем само вода и дърва и ще продължим — отвърна късо Джет.

Другите мъже не направиха никаква забележка, а станаха бързо, за да изпълнят задълженията си. Завпрягаха още преживящите зоб от наглавните си торби коне. Мили избърса вилиците и чиниите, които госпожа Джет бе измила мълчаливо и с омраза.

— Майко, аз… аз исках… ние не трябваше да идваме в тази дива страна — каза накрая Мили с боязлив глас, не понасяйки повече тягостното мълчание.