Зейн Грей - Гърмящото стадо

Пътуването продължаваше в бързо темпо, Джетовите коне бяха млади и яки, а той ги хранеше с ечемик, за да ги запази силни и да използва до краен предел. Сивата, вълнообразна равнина на индианската територия премина в огромната зелена и пресечена от много хълмисти възвишения област Пфаненстил на Тексас. Докато преди десет дни беше рядкост да се мине дори край една река на ден, сега броят на пресичаните реки постепенно се увеличаваше. Все пак обаче това бяха незначителни потоци или временни ручеи от дъждовете. Но колко красиви бяха зелените дървета по бреговете на лъкатушещите реки.

Мили отново се почувства радостна и свободна сред тази прекрасна, дива страна.

Един следобед по-рано от обикновено, Джет без особени причини изостави пътя, премина реката и в една притулена горичка на залесения бряг разгъна лагера си. Там колите и конете мъчно можеха да се видят отвън. Очевидно тук щяха да лагеруват за повече от една нощ. След като помогна да се разтоварят колите и даде някои нареждания на хората си, Джет оседла един кон и препусна през гората.

Когато се завърна, нощта беше настъпила. Чакаха го за вечеря. Държанието му беше особено възбудено. Алчност лъхаше от погледа му. Мили веднага предугади това, което миг по-късно Джет съобщи на висок глас:

— Група бизони идват тук на водопой! Попаднали сме на едно откъснато малко стадо. Засега ще останем в този лагер и ще ловуваме, докато видим дали ще дойде голямото стадо откъм север.

Тази новина не събуди особен интерес в съдружниците му. Изглежда никой не споделяше голямата възбуда на Джет. След вечеря той лично прегледа сандъците с патрони, ножовете и тежките пушки.

Новият приток на сила у Джет тази вечер не се поддаваше лесно на укротяване; очевидно краят на дългото пътуване го изпълни с надежда и кураж и му даде повод да пие няколко глътки от бутилката. Мили отдавна знаеше, че Джет обича алкохола. Под неговото въздействие суровостта и грубостта му като че ли се смекчаваха. Пиенето събуждаше у него някаква сантименталност. Мили вече няколко пъти се беше сблъсквала с нея. Това обикновено не й създаваше особени грижи, докато госпожа Джет владееше с ревнивите си очи обстановката. Разбира се, госпожа Джет не можеше постоянно да присъства.

Оказа се, че опасенията, които от известно време се породиха у Мили бяха основателни. Не след дълго Джет използва отсъствието на жена си, която беше се отдалечила в колата си или в гората, и се приближи до Мили, която седеше на вратата на фургона.

— Мили, аз ще стана богат — каза той с тих прегракнал глас.

— Така ли? Чудесно — отвърна тя, като се отдръпна от разгорещеното му лице.

Очите му светеха, изпълнени с трепкащ блясък и дяволитост.

— Слушай, хайде да се отървем от старата — пошепна той.

— Как… какво? — заекваше тя.

— Казвам — старата.

— Аз не те разбирам, не те разбирам.

— Днес изглеждаш малко оглупяла — продължи той, леко усмихвайки се, — помисли върху това, момиче!

Мили промърмори бързо едно „лека нощ“, изчезна в колата и с треперещи ръце се опита да затегне шнуровете на платнената врата. Свят й се виеше. Беше ли сега Джет просто пиян? Като размисляше върху случката, тя искаше да вярва, че думите на Джет са плод само на някакво лошо настроение, причинено от жена му. Изведнъж тя чу отвън да се споменава едно име, което премина през сърцето й като режещ лъч.

— Хаднъл, да, чухте ли? — каза Джет. — Неговата група е на лагер някъде из тази гора, видях следите от колите и конете.

— А откъде знаеш, че са хората на Хаднъл? — запита Фолънсби.

— Хм, та това е мой специалитет, да разпознавам следи — отвърна Джет многозначително. — Две групи лагеруват отсреща, малко по-нататък по реката. Виждат се конете и димът.

— Ренд, ако бях водач на тази група, не бих ходил на лов за бизони там, където наблизо е Хаднъл.

— Защо не? — запита той.

— Ти не би трябвало да ме питаш. Достатъчно е само едно напомняне… Съдружникът на Хаднъл, Пийлчак, е един ловец от прерията, един…

— Хей, по дяволите, какво представлява Пийлчак — отвърна Джет и грубо завърши разговора.

На следната сутрин той вдигна хората си от леглата им още в ранно утро. Досега никога така осезателно не беше се проявявала способността му да командва.

— Кетли, ти ще се грижиш за конете — каза той кратко. — Остани отсам реката: пътят минава по другия бряг.

На жена си той даде още по-строга заповед:

— Не искам да гори огън в лагера, докато ние отсъстваме. Отваряйте си очите, жени, а ако забележите индианци или някой чужденец, бягайте в храсталака и се крийте.