Джеймс Грейди - Шестте дни на Кондора

ФБР се намеси в случая, когато силните на деня приеха като работна хипотеза версията за шпиони. В декрета за националната сигурност от 1947 г. пише: „Управлението (ЦРУ) няма пълномощията на полицията, съда и правораздаващите органи и не изпълнява функции по вътрешната сигурност.“ Събитията през деня определено попаднаха в категорията действия срещу вътрешната сигурност, които бяха в юрисдикцията на ФБР. Мичъл отлага, доколкото можа, да информира средното ведомство за подробностите, но в края на краищата един от заместник-директорите отстъпи под натиска.

Но на ЦРУ не можеше да бъде отнето правото да разследва нападения върху агенти на управлението, независимо къде са станали. Има една вратичка, през която се промъкват много от недотам правомерните дейности на ЦРУ. Вратичката, раздел 5 на декрета, дава право на управлението да изпълнява „други такива функции и задължения с разузнавателен характер, засягащи националната сигурност, каквито Съветът за национална сигурност има право понякога да им окаже“. Декретът също дава на управлението правото да разпитва лица, намиращи се в границите на страната. Директорите на ЦРУ стигнаха до заключението, че извънредният характер на положението изисква пряката намеса на управлението. Тази намеса би могла и щеше да продължи, докато не получеха пряка заповед от Съвета за национална сигурност за прекратяването й. В една много учтива, но твърда записка те информираха ФБР за това, като, разбира се, им благодаряха за сътрудничеството и изразяваха готовността си с признателност да приемат всякаква помощ в бъдеще.

Вашингтонската полиция разполагаше само с един труп и жертва от престрелка, която изчезна в болница с неизвестно местонахождение във Вирджиния, състояние — сериозно, прогноза — несигурна. Те не останаха никак доволни и уверенията на най-различни правителствени служители не можаха да ги накарат да се примирят с това положение, но не бяха в състояние да отстояват правата си.

Тази междуведомствена бъркотия донякъде се оправи по време на конкретната оперативна дейност — човешката смърт омаловажаваше съперничеството между отделните учреждения. Агентите, които отговаряха за действията на всяка от службите, се споразумяха да съгласуват усилията си. Вечерта във Вашингтон се разгърна една от най-големите хайки в историята на града, която целеше издирването на Малкълм. До сутринта преследвачите събраха доста информация, но все още нямаха сведения за местонахождението му.

Този факт не помогна особено за разведряването на атмосферата в мрачната утрин на другия ден, когато група мъже се събра около масата на един кабинет в центъра на Вашингтон. Повечето от тях не си бяха лягали до късните часове на предната нощ и съвсем не бяха в добро настроение. Групата за координиране на действията включваше заместник-директорите на ЦРУ и представители на всички разузнавателни служби в страната. Мъжът начело на масата бе заместник-директорът, отговарящ за дирекция „Разузнаване“. Тъй като критичната ситуация водеше началото си от неговото подразделение, разследването се оглавяваше от него. Той запозна накратко с фактите мрачните мъже срещу себе си.

— Осем от служителите на управлението са мъртви, един — ранен и един — навярно двоен агент — е изчезнал. Освен това имаме само начални и, трябва да добавя, доста несигурни предположения относно причините.

— Какво ви кара да мислите, че бележката, оставена от убийците, не е истинска? — Мъжът, който произнесе тези думи, носеше униформата на офицер от флотата на САЩ.

Заместник-директорът въздъхна. На капитана винаги трябваше да му се обяснява по два пъти.

— Ние не твърдим, че не е истинска, само предполагаме. Според нас това е уловка, опит вината за убийствата да бъде хвърлена върху чехите. Вярно, ние нападнахме една от техните бази в Прага, но там ставаше въпрос за реално съществуващи, ценни материали. Убихме само един човек. Те се занимават с доста неща, но мелодраматичното отмъщение не фигурира сред тях. Нито пък оставянето на бележки на мястото на събитието, в които всичко е обяснено черно на бяло. Особено като се има предвид, че нищо не печелят от това. Нищо.

— Хм, мога ли да задам един-два въпроса, господин заместник-директор?

Заместник-директорът се наведе напред, внезапно съсредоточен.

— Разбира се, сър.

— Благодаря ви. — Мъжът, който се намеси, беше дребен и деликатен възрастен човек. На непознатите той неминуемо заприличваше на някакъв добър стар чичко с огънче в очите. — Просто за освежаване на паметта — поправете ме, ако греша. Човекът в апартамента, Хайдегер, е имал содиум пентотал в кръвта си?