Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

Целта му беше една средно голяма постройка от червени тухли на „Уошингтън съркъл“, недалеч от „Кенеди център“. Тук имаше паркинги, но генералът не би оставил колата си на по-малко от две пресечки освен в непредвидени обстоятелства. Премина покрай постройката, без да се обръща, макар че погледът му крадешком регистрира всички подробности, които успя да види. Дори се опита да запомни лицето на застаряващата усмихната дама, която едва не връхлетя върху него, по време на сутрешната си разходка. Никой от двамата не се извини за сблъсъка. Генералът влезе във високия жилищен блок на ъгъла. Спусна се по стълбите в сутерена и позвъни на една врата. Екипът от охраната го видя в монитора, автоматът забръмча, ключалката се отвори и генералът влезе в третия по стойност частен тунел в света.

Средствата за финансиране на този тунел, прокаран под пет постройки, бяха скрити в бюджета на Морската пехота за 1965 година. В дните на ескалацията на виетнамската война такива неща не беше никак трудно да се скрият. Тунелът представлява дълъг слабо осветен коридор с бетонни стени, който завива три пъти под прав ъгъл и свързва сутерените на всички жилищни сгради в карето между пресечките. Тези сгради принадлежат на една фирма, собственост на ЦРУ. Тя ги дава под наем на други фирми, занимаващи се с недвижими имоти, които според всички официални документи са истинските собственици.

Две минути след като влезе във входа на жилищния блок, генералът се озова в сутерена на червената сграда. Посрещна го усмихнат служител от охраната, който учтиво, но старателно претърси за оръжия дрехите и чантата му. Генералът му предаде пистолета си без възражения. Наложи се да изчака няколко минути в обзаведена с вкус приемна. Беше сигурен, че задържането е умишлено, може би в отговор на собственото му закъснение или като мярка, предназначена да го постави на мястото му. Огледа стаята, за да открие микрофоните, които беше сигурен, че са поставени, но не успя. През звукоизолираните стени не се чуваше нищо.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сър — каза тихо един висок, безупречно облечен мъж. — Сега е свободен. Бихте ли ме последвали?

Преминаха по застлан с дебела пътека коридор, покрай няколко затворени стаи и спряха пред стилна дървена двойна врата. Мъжът въведе генерала вътре.

Един мил възрастен човек стана и заобиколи бюрото си, за да го посрещне. От него лъхаше деликатна жизненост. На минувачите по улицата той напомняше на добрия стар чичо, който никога не са имали. Протегна ръка за поздрав и очите му заискриха.

— А, генерале — каза той сърдечно, — как сте, стари приятелю? Изглеждате добре. Елате да седнем на фотьойлите. Умореното ми старо тяло не би възразило срещу нещо меко.

Генералът стисна протегнатата му ръка и се усмихна. Искаше му се да строши тънките пръсти в шепата си, но се задоволи само със здраво ръкостискане.

— Добре съм, Филип. И вие изглеждате чудесно. Не по-стар от младите кутрета, които командвам.

— Много мило, генерале — отвърна възрастният човек. — Много мило.

Високият мъж отиде до масата в далечния ъгъл. Върна се с поднос, на който имаше две чаши и каничка с кафе. Докато двамата седяха усмихнати, без да говорят, секретарят наля кафето и внимателно сложи равна лъжичка захар в чашата на възрастния. После погледна шефа си, за да се увери, че всичко е наред, и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

— Как е семейството ви? — поинтересува се възрастният мъж и приближи чашата до устните си.

Генералът вдигна рамене и отвърна:

— Горе-долу, както винаги. А вашето? — Той отпи от кафето си. Горещата течност опари устните му, но не го показа с нищо.

— Добре, добре. Жена ми тъкмо се оправи от грипа.

— Грип? Колко ужасно. — Генералът вече беше научил за това от доклада на ФБР, който беше задигнал. Но нямаше представа, че събеседникът му е уведомен за тази малка волност.

Не говориха почти цели три минути, отпивайки от кафето си. По челото на генерала се появиха капчици пот — от парата на кафето и от собствените му нерви. Погледна надолу към чашата си. Не беше смятал, че ще свърши толкова скоро. Възрастният мъж още не го беше питал нищо. Много бавно вдигна поглед, преглътна и каза смирено:

— Предполагам, чудите се защо съм тук?

Лош старт, помисли си генералът, лош старт. Но не му остана време да се задълбочи върху грешката си, защото събеседникът му отговори:

— Да, мина ми през ум този въпрос.

Давай, помисли си генералът, направи го!