Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

Запълзя към центъра на ярко осветения кръг. Накъдето и да погледнеше, го заслепяваха ярки прожектори. Когато присви очи, успя да забележи четири грамади от метал, по една в четирите посоки на света. Той повлече тялото си към един друг метален предмет, стърчащ на четири фута над бетонната плоча, на няколко метра от центъра на ярко осветения кръг.

Трябваха му цели тридесет секунди, докато се изправи до вентилаторната тръба и още тридесет, докато запази равновесие, след като беше стъпил на краката си. След това бавно започна да блъска с окървавени ръце хладния алуминий на вентилатора.

Куршумът го улучи, когато ръката му нанасяше петия немощен удар. Блъсна го силно, разкъса гръдния му кош, аортата, счупи няколко ребра, след това изчезна в тъмнината. Беше мъртъв, преди тялото му да се хлъзне по тръбата и да падне на бетона, мъртъв, преди пукотът на карабината да достигне светлия кръг.

На четвърт миля снайперистът отпусна оръжието си. Внимателно извади празната гилза и я мушна в джоба си, докато придружителят му, подпрян на предницата на джипа, оглеждаше светлото петно с бинокъл.

— Мъртъв ли е? — попита снайперистът. Единственото чувство, което издаваше гласът му, беше гордост, надменна, самоуверена гордост. Знаеше, че въпросът е излишен.

Придружителят му не беше толкова сигурен.

— Може би, кой знае. Не се движи. Давай още веднъж. Бързо!

Закрито от мрака, по лицето на снайпериста се появи презрение и изненада. Ако беше светло, то щеше да изразява безразличие. Движенията му изглеждаха бавни, но за по-малко от пет секунди той насочи карабината, подпрял се беше на джипа, прицели се и изпрати още един куршум, който просвистя и прониза тялото в кръга от светлина. То потрепери — от удара, а не защото в него имаше живот — и остана неподвижно.

— Добре — каза мъжът с бинокъла. — Да тръгваме.

— Няма ли да го претърсим, може да а носил някакви документи, нещо друго?

— Не — отговори другият и се качи на джипа. — Нямаме време. Копоите от охраната скоро ще бъдат тук. Със сигурност ще ни хванат. Може и да носи нещо важно, но не бива да рискуваме. Да тръгваме. Веднага. И не пали фаровете.

Първите два хеликоптера дойдоха шест минути, след като тръгна джипът. Летяха бързо, ниско, изплуваха иззад южния хоризонт целите черни освен мекия отблясък от приборите за управление и свистенето на пропелерите. Те кръжаха над тъмнината известно време, проучвайки земята с електронни прибори и инфрачервени обективи. След това единият се приземи в средата на светлия кръг и от вътрешността му излязоха шест мъже в сини униформи, с автоматични карабини „М 16“. Хеликоптерът се издигна и се присъедини към другия. Продължиха да се въртят над района във все по-широки окръжности. Двама от униформените провериха вентилаторната тръба за повреди и взривни устройства. Един застана на пост с насочено оръжие. Другите трима претърсиха трупа. Водачът на групата внимателно проучи съдържанието на джобовете, после прокара ръце по все още топлата плът. Ръката му спря върху подутината от вътрешната страна на дясното бедро на мъртвеца. Внимателно свали панталоните му, като се мъчеше да движи тялото колкото се може по-малко и да не се изцапа с кръв. На дясното бедро на жертвата с лепенка бе прикрепено подобно на портмоне тефтерче. Отвори го, прегледа страниците под светлината на прожекторите и посегна към радиостанцията, която носеше отстрани.

Три часа по-късно първите два хеликоптера си бяха отишли. Прожекторите не светеха. След секунди щеше да се зазори. В заграденото с телената ограда пространство все още имаше мъже с униформи. По шосето, водещо към него, бяха паркирани няколко сини автомобила. Тялото още беше там, където го бяха намерили. Бяха направени снимки, нужните измервания, информационни справки. Мъжете, охраняващи района, вече бяха отегчени, макар че убийството представляваше безпрецедентно нарушаване на иначе еднообразното им ежедневие. Единственото удоволствие от това сутрешно безпокойство беше уханието на диви пролетни цветя и прясно разорана земя, когато огря слънцето. Повечето от тях биха предпочели да спят в базата. Вниманието на всички беше привлечено от далечното боботене на голям хеликоптер. Товарната машина долетя от юг и се снижи, докато увисна над самото тяло. Бавно се спусна носилка, после отново се издигна, вече с това, което някога е било човек. След като машината се изгуби от погледите, старшият офицер събра всички около себе си. С красноречиви изрази им обясни какво ще се случи, ако някой някога разкаже на когото и да било какво е видял. След тази лекция мъжете бързо напуснаха района. По времето, когато най-близкият фермер излезе на полето, за да започне сутрешната си работа, нямаше никакви причини да поглежда към ограденото пространство, защото то изглеждаше съвсем както обикновено.