Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

Кафето беше изстинало, но генералът го пиеше, за да има какво да прави и като претекст да не среща блещукащия поглед на възрастния човек.

Двамата останаха мълчаливи дълго време. Възрастния наблюдаваше генерала. Генералът не наблюдаваше нищо определено, само от време на време отпиваше малки глътки отвратително студено кафе и се надяваше, че ще му стигне достатъчно дълго, за да запълни успешно ужасната празнина, че Възрастния ще каже това, което трябва, или поне нещо, което не е прекалено лошо.

— Е — каза възрастният мъж след малко. — Наистина имате проблем.

Генералът се сепна, но не каза нищо.

Събеседникът му продължи:

— Наистина не мога да си обясня това нещо. То е сложен ребус. Дори ч не знам какво да направя или какво бих могъл да направя. Разбира се, Комитетът за свръзка и „Четиридесет“ ще трябва да се произнесат по случая, защото, както знаете, аз съм само техен посредник.

Генералът кимна и се остави в ръцете на ада.

— Ще ви кажа какво ще направя — каза Възрастния живо. — Ще прегледам тази папка, може би ще задам някои въпроси на вашето ведомство. Ако ми хрумне нещо, ще се консултирам неофициално с „Четиридесет“, после ще се обърна към вас. Става ли?

Генералът не беше сигурен дали изпитва благодарност, но при всички случаи почувства облекчение. След като го беше прекарал през обръчите, старецът поне му беше окачил кокал пред погледа.

— Благодаря, Филип, благодаря. Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Възрастният човек се изправи и придружи генерала до вратата. Походката му беше енергична, а гласът — жизнен.

— Поздравете съпругата си — каза той. — Чудесна жена, чудесна жена.

Генералът излезе от жилищния блок в много по-добро настроение, отколкото когато влезе. Убеди сам себе си, че всичко е уредено, което не беше трудно, защото той винаги беше склонен да приема благоприятни мнения. Беше натоварил стария човек и се беше отървал от един проблем. Не че цялата тази каша наистина беше негов проблем. Възрастния и без това трябваше да се оправя с проклетата бъркотия. Старото копеле би трябвало да му благодари за помощта досега. Нека се поизпоти, помисли си генералът, аз няма за какво повече да се тревожа.

Докато генералът крачеше с олекнала походка към чакащата го кола, възрастният човек в тухлената постройка се усмихваше в креслото.

Но мислите му бяха сериозни. Взе папката, оставена му от генерала. След десет минути, през които успя да прочете материалите много задълбочено два пъти, той се облегна. Затвори очи, за да се съсредоточи. Този път остана замислен в продължение на половин час. Когато отвори очи, той взе един бележник, отвори отново папката и започна да пише. След още пет минути позвъни за секретаря си.

Високият мъж влезе в кабинета му тихо. Затвори внимателно вратата. Гласът му беше мек, тонът — почтителен.

— Сър?

— Няма нужда да искаме повече информация за кашата, в която, както чухме, са се забъркали военновъздушните сили — каза възрастният човек. — Добрият генерал ми даде всичко необходимо. Това тук е нещо добро, нещо което ще можем да използваме. Едва ли можеше да се случи в по-подходящ момент. След месец „Четиридесет“ ще разглежда бюджета ни и развиването на дейност винаги се оценява високо. Тази работа ни е добре дошла.

Направил съм списък с обща информация, която искам да получиш от архивите. Първо провери във ФБР, после в ЦРУ, Агенцията по национална сигурност, Финансите, Правосъдието и Тайната служба. Кажи им, че ни трябва незабавно. Ще се радвам, ако получа данните от ФБР и ЦРУ до утре сутринта, най-много до края на деня.

Започваме операция на територията на страната и в Европа. Вероятно няма да са ни необходими много хора, но искам да има подготвени екипи за всеки случай. Ще ползваме предимно хора от ЦРУ, но предполагам, че от ФБР ще настояват да се намесят, когато работим в страната. Отбелязал съм някои идеи. Свържи се с отдел Поддръжка на управлението и ги уведоми, че ще искаме хора, оборудване и средства.

Днес колкото се може по-скоро искам да се видя с доктор Лофтс и Кевин Пауъл от управлението. Той току-що се върна от Турция. Би трябвало да е в Лангли. Знаеш къде да намериш Лофтс.

— Да, сър — отвърна меко Карл. Когато пое бележника от сбръчканата ръка на Възрастния, едва доловимо се усмихна. Карл не използваше бележници. Получаваше много добрата си заплата заради почти стопроцентовата си памет — помнеше безотказно всички необходими подробности. Също така той получаваше заплатата си, защото умът му бе освободен от почти всички нормални чувства освен някаква ограничена и минимална лоялност, инстинкт за самосъхранение, слабо изразено желание за самооблагодетелстване, лек егоистичен садизъм, отмъстителност и снобска гордост.