Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

— Ами камилата разочарована ли е?

— Горчиво!

— А слоницата?

— Слоницата само се намръщва.

— Целуват ли се на раздяла?

— Аристофан не споменава. Но сигурно се целуват. Хайде, животинки. Целунете се!

Усмихнах се глуповато, Ургуланила се намръщи.

— Целувайте се, казах! — Ливия го изрече с глас, който показваше, че трябва да се подчиним.

Тъй ние се целунахме, а с това хвърлихме старите жени в нов пристъп на истерия. Като се намерихме вън пред вратата, прошепнах на Ургуланила:

— Съжалявам, вината не е моя.

Ала тя не отвърна, само се намръщи повече и от преди.

Имаше цяла година до истинската сватба, защото семейството ми бе решило, че аз ще стана пълнолетен едва на петнадесет и половина години, а дотогава всичко можеше да се случи. Ах, защо не се явеше Ирис!

Но тя не се яви. И Постум имаше тревоги: бе вече пълнолетен, оставаха само няколко месеца, преди той и Домиция да станат на възраст за женитба. Бедничкият Постум все още беше влюбен в Ливила, макар да бе омъжена. Но преди да разкажа историята на Постум, трябва да опиша срещата си с „последния римлянин“.

Наричаше се Полион и аз ще опиша точно обстоятелствата на срещата ни, която стана седмица след годежа ми с Ургуланила. Четях в Аполоновата библиотека, когато се появиха Ливий и един дребен пъргав старец в сенаторска роба. Ливий казваше:

— Май ще трябва да се откажем да я търсим, освен ако… Ха, ето го Сулпиций! Ако той не я знае, никой не ще я знае. Добро утро, Сулпиций. Ще те моля да услужиш на Полион и на мен. Искаме да прегледаме една книга, коментар от един грък, по име Полемокъл, върху Полибиевата „Военна тактика“. Помня, че я срещах тук някъде, но в каталога не е спомената, а библиотекарите за нищо не ги бива.

Сулпиций подъвка брадата си, а после се обади:

— Бъркате името. Той е Полемократ и не е грък, въпреки името си, ами евреин. Преди петнайсет години помня, че я зърнах ей на оная, горната лавица, четвъртата от прозореца, най-отзад, а на етикетчето пишеше само „Дисертация върху тактиката“. Аз ще ви я сваля. Не вярвам някой да я е пипал оттогава.

Чак сега Ливий ме забеляза.

— Здравей, приятелю, как си? Познаваш ли прочутия Азиний Полион?

Поздравих ги, а Полион каза:

— Какво е туй, дето го четеш, момче? Глупости някакви, главата си залагам, като те гледам как го криеш. Днешните младежи само глупости четат.

Обърна се към Ливий:

— Обзалагам се на десет златни монети, че ще е някое жалко „Изкуство на любовта“ или някакви идилични пасторални дивотии, или нещо друго все от тоя вид.

— Приемам облога — отвърна му Ливий. — Младият Клавдий не е от тия младежи. Е, Клавдий, кой от двама ни печели?

Казах, заеквайки, на Полион:

— Драго ми е да ви съобщя, господине, че вие губите.

Полион сърдито се намръщи:

— Какво каза? Драго ти било, че аз губя, така ли? Тъй ли се приказва с човек на моята възраст, че и сенатор на това отгоре?

Отговорих:

— Казах го с най-голямо уважение, господине. Драго ми е, че губите. Не бих желал тази книга да се нарече глупава. Това е вашата собствена история на гражданските войни и ако позволите да я похваля, една чудесна книга.

Лицето на Полион се проясни. Той се засмя, измъкна кесията си и подаде монетите на Ливий. Ливий, с когото очевидно бяха добри приятели — разбирате какво имам пред вид, нали? — ги отблъсна с шеговита настойчивост.

— Мили мой Полион, не мога да взема парите. Ти беше напълно прав: днешните младежи четат само най-жалки глупости. Замълчи, моля те: съгласен съм, загубих облога. Ето ти десет мои златици, плащам ти ги с радост.

Полион се обърна към мен:

— Хайде, младежо — не те знам кой си, но ми се струваш умно момче, — кажи, чел ли си творбите на нашия Ливий? Умолявам те, кажи, не са ли още по-глупави и от моите?

Усмихнах се.

— Във всеки случай по-лесно се четат.

— По-лесно ли? Как тъй?

— Той кара жителите на древния Рим да се държат и да говорят така, сякаш са ни съвременници.

Полион изпадна във възторг.

— Чукна ли те сега, Ливий, на най-слабото ти място. Ти приписваш на римляните от преди седем века най-невероятни съвременни подбуди, навици и речи. Признавам, четивно е, но това не е история.

Преди да предам докрай разговора им, нека кажа няколко думи за стария Полион, може би най-даровитият човек на своето време, като изключим дори и Август. Беше вече към осемдесетте, но в пълна власт над умствените си способности и по-здрав дори от някой шейсетгодишен мъж. Пресякъл беше Рубикон с Юлий Цезар и бе воювал с него срещу Помпей, служил бе при дядо ми Антоний преди скарването му с Август, бил консул и провинциален управител на Отвъдна Испания и на Ломбардия, бе си заслужил триумф за една победа на Балканите, бил най-близкият другар на Цицерон, докато се отвратил от него, както и покровител на поетите Вергилий и Хораций. Освен това бе изтъкнат оратор и автор на трагедии. Но беше по-добър историк, отколкото драматург и оратор, защото до педантизъм обичаше буквалната истина и не бе в състояние да я вмести в условностите на другите литературни форми. С плячката от балканския поход бе основал обществена библиотека в Рим. Имаше още две библиотеки: онази, в която бяхме, и друга, наречена на името на баба ми Октавия; но библиотеката на Полион бе много по-добре подредена, за справки и четене, отколкото останалите.