Полион ми обясни:
— Там се е родил, разбираш ли? В северните провинции. Имат някакъв топъл извор с изключително свойство. Падуанеца веднага го познаваш. Като се къпят във водата на извора и като пият от нея — доколкото знам, извършват двете действия едновременно, — падуанците започват да вярват каквото им се иска и го вярват тъй дълбоко, че са в състояние да убедят и всички останали. Така градът си е създал завидно търговско име. Завивките и постелките, които се произвеждат там, всъщност са като всички останали, дори малко по-лоши, защото местните овце са жълти и с твърдо влакно, ала за падуанците са меки и бели като гъши пера. И успяват да убедят целия свят, че е така.
Обадих се, отвръщайки на шегата с шега:
— Жълти овце! Каква рядкост. А как получават този цвят?
— Как ли? Като пият от изворната вода. В нея има сяра. Всички падуанци са жълти. Погледни Ливий.
Ливий бавно пристъпи към нас.
— Шегата си е шега, Полион, и аз я приемам с охота. Но ние разисквахме и един сериозен въпрос — как се пише история. Възможно е да съм допущал грешки. Кой историк не ги е правил? В никакъв случай не съм разказвал умишлено неверни неща: в това не можеш да ме обвиниш. С радост включвам в историята си всеки легендарен епизод от ранните исторически източници, който допринася към темата ми за древното величие на Рим: защото, макар и неверен във фактическо отношение, той е верен по дух. Ако срещна две версии на същата случка, избирам оная, която е по-близка до моята тема, и ти не би могъл да ме намериш заплеснат край етруските гробници в търсене на трета версия, която да отрича двете други — каква полза от това?
— Ще допринесе за каузата на истината — благо отвърна Полион. — Това нищо ли е?
— Но ако, служейки на каузата на истината, признаем, че почитаните от нас прадеди са били страхливци, лъжци и предатели? Тогава какво?
— Нека момчето отговори. То сега влиза в живота. Хайде, момче, отговори!
Отговорих наслуки:
— Ливий започва историята си, като порицава днешната порочност и като обещава да проследи постепенния упадък на древните добродетели, дошъл със завоеванията и забогатяването на Рим. Казва, че с радост ще пише първите глави, защото ще може, докато прави това, да затвори очи пред пороците на нашето съвремие. Но затваряйки очи за съвременните пороци, дали не е затварял очи понякога и за пороците на нашите деди?
— Е? — подкани ме Ливий, присвил очи.
— Е — запънах се аз. — А може би пък няма такава голяма разлика между техните и нашите. Може да е само въпрос на обхватност и възможности.
Полион запита:
— Всъщност, момче, падуанецът не е успял да те накара да видиш серните му овце като снежнобели, нали така?
Притесних се много.
— Книгите на Ливий са ми доставили по-голямо удоволствие от книгите на всички други — повторих аз.
— Да, разбира се — ухили се Полион, — същото го каза и старецът от Кадикс. Но и ти, като стареца от Кадикс, сега се чувствуваш разочарован, нали? Ларс Порсена и Брут, и другите са се затъкнали в гърлото ти, нали?
— Това не е разочарование. Сега виждам, макар да не съм мислил по въпроса преди, че има два различни начина за писане на история: единият е да призоваваш хората към добродетелта, а друг път — да тласкаш хората към истината. Първият е на Ливий, вторият — твоят: а може да не са непримирими?
— Момче, та ти си цял оратор! — възкликна Полион зарадван. Сулпиций, който стоеше на един крак, а другия придържаше с ръка и завързваше брадата си на възли — така правеше, когато бе възбуден или нетърпелив, — сега обобщи:
— Да, Ливий няма да остане без читатели. Хората обичат да бъдат „призовавани към дребните добродетели“ от един занимателен писател, особено пък когато им се казва в същото време, че съвременната цивилизация е пресякла възможността да се сдобием с тези добродетели. Но истинските проповедници на истината — „гробари, които изравят трупа на историята“ (нека цитирам епиграмата на бедния Катул за благородния Полион), — хората, които отбелязват единствено онова, което се е случило в действителност — такива хора могат да си намерят слушатели само ако имат добър готвач и пълна изба с кипърско вино.
Ливий побесня. Той викна:
— Полионе, това са празни приказки. Семейството му и всичките му близки смятат младия Клавдий за тъпак, но до днес аз някак си не исках да си го призная. Да ти е честит ученикът! А пък Сулпиций ще доведе до съвършенство тъпотата му: няма по-добър учител по тази специалност в Рим.
Читать дальше