Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Не бях виждал Ургуланила. Никой не я бе виждал. Знаехме, че живее с някаква леля в Херкулан, град в полите на Везувий, където старата Ургулания имаше имоти, но никога не идваше в Рим. Мислехме си, че е с крехко здраве, ала когато Ливия ми изпрати една от своите кратки повелителни записки в смисъл, че е решено на семеен съвет аз да се оженя за дъщерята на Силван Плавций и че този брак пред вид на недостатъците ми е много по-подходящ за мене от замислените два предишни, реших, че с тази Ургуланила бедата не ще да е в крехкото й здраве, а в нещо много по-лошо. Дали заешка устна или пък голям родилен белег връз половината й лице? Във всеки случай имаше нещо, което ги караше да я крият от хорските очи. Може би беше саката като мен? Това бих го приел. Може би беше и мило момиче, но неразбрано от другите? В такъв случай бихме могли да се разбираме отлично. Естествено бракът нямаше да е като с Камила, но все пак по-добър, отколкото един брак с Емилия…

Денят за годежа беше избран. Запитах Германик за Ургуланила, но и той знаеше колкото мен и някак се срамуваше, че се е съгласил на тази женитба без предварителни проучвания. Живееше щастливо с Агрипина, щеше му се и аз да съм щастлив. И тъй, денят настъпи, „щастлив“ ден, и ето ме пак с моя венец и госта тога пред семейния олтар в очакване на невестата.

— Третият път е щастливият — подхвърли Германик, — уверен съм, че е хубавица, добричка и разумна, тъкмо каквато ти трябва.

Така ли беше обаче? В живота са ми устройвали не една лоша шега, но струва ми се, че тази бе най-жестоката и най-ужасната. Ургуланила беше — да, тя тъкмо отговаряше на името си, което е латинското за Херкуланила — един млад женски Херкулес, това беше тя. Макар едва петнадесетгодишна, бе вече един и осемдесет и шест, но още не бе спряла да расте; беше плещеста и здрава, с най-големите крака и ръце, каквито съм виждал на човешко същество, като махнем оня огромен партиански заложник, който премина в един от триумфите години по-късно. Чертите на лицето й бяха правилни, но някак груби и беше вечно намръщена. Стойката й бе приведена. Приказваше бавно, като чичо Тиберий (на когото между другото много приличаше — дори разправяха, че му била дъщеря). Беше неука, тъпа, без чар, без нищо привлекателно. Странно, но първото, което си помислих, като я съзрях, беше: „Тази жена е способна да извърши жестоко убийство“ и още: „От самото начало трябва да се пазя да не усети отвращението ми към нея, да не й давам повод да стаи омраза към мен. Защото намрази ли ме веднаж, животът ми е в опасност.“ Добър актьор съм и макар че тържествеността на обреда бе нарушавана от кикот, прошепнати шеги и сподавен смях от страна на присъствуващите, Ургуланила нямаше повод да вини мен за това. Когато церемонията свърши, повикаха ни при Ливия и Ургулания. Затвориха вратата и двамата се озовахме пред тях — аз нервен и разтреперан, а Ургуланила, огромна и безизразна, само свиваше и разпущаше грамадните си юмруци; тогава тези две зли баби захвърлиха тържествените маски и избухнаха в несдържан смях. Не бях чувал никоя от тях да се смее така и въздействието беше ужасяващо. Не беше човешки, здрав смях, а някакво демонично хълцане и пищене, като че се смееха две дърти пияни проститутки, дошли на нечие публично мъчение или на екзекуция.

— Ах, красавци мои! — изпъшка накрая Ливия, изтривайки очи. — Какво не бих дала да ви видя в леглото през брачната ви нощ! Ще бъде по-смешно и от Девкалионовия потоп!

— Че какво толкова смешно се е случило тогава, мила? — запита Ургулания.

— Не знаеш ли? Бог унищожил целия свят с потоп, останали само Девкалион и семейството му и няколко животни, които избягали по върховете на планините. Нима не си чела „Потоп“ на Аристофан? Тази ми е любимата негова пиеса. Действието се развива на планината Парнас. Събрани са най-различни животни, за жалост по едно от всеки вид, и всяко се смята за единственото, оцеляло от своя род. И за да населят земята с животни, те трябва да се съвокупляват едно с друго, въпреки моралните си угризения и практическите неудобства. Така Девкалион сгодява мъжката камила за слоницата.

— Камила и слоница! Ех, че картинка! — изкикоти се Ургулания. — Гледай дългия врат, кокалестото тяло и глупавото лице на Тиберий Клавдий. Виж огромните крака, клепналите уши и свинските очички на моята Ургуланила! Ха-ха-ха-ха! Е, и какво се е излюпило от двамата? Жирафата! Ха-ха-ха-ха!

— Не се казва в пиесата. Ирис се явява на сцената с монолога на пратеника и съобщава, че на планината Атлас имало още една група оцелели животни. Ирис прекъсва сватбите съвсем навреме.