Робърт Грейвс - Велизарий

И така, нямаше никакви изнасилвания, в смисъл че никоя жена не бе заставена да извърши нещо против своята воля. Но нашите войници бяха сериозно ухажвани от самите жени, много от които бяха изключително красиви и почти всички — стройни и изящни. Защото те не виждаха основание да останат верни на съпрузи, които ги бяха изоставили по такъв малодушен начин. Освен това тяхната практичност им подсказваше, че единствената им надежда да се спасят от робство и да продължат охолния си живот в Картаген, прекъснат от тази досадна война, беше да станат съпруги на нашите, на по-достойните мъже. Много от тях трябваше да мислят и за децата си. Те предполагаха, както впрочем и повечето от нашите хора, че когато битките престанат, армията завоевателка ще стане военната аристокрация на Африка, като измести вандалите и съответно ги лиши от техните лични имущества. Тези надежди на нашите войници бяха подкрепени и от проповедта, която Картагенският епископ изнесе в катедралата по следния текст от евангелист Лука:

„Когато силният отбраня с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност; когато пък някой по-силен от него го нападне и го победи, взима всичкото му оръжие, на което той се е надявал, и разделя плячката му.“ Изгледите да станат благородници в една толкова процъфтяваща и привлекателна страна радваше всички, с изключение на масагетите.

За мен обаче не е лесно да реша комична или трагична бе гледката на тези жени, бързащи толкова много да си изберат подходящ мъж и да му се отдадат заедно с богата зестра от земя, добитък и хубави, напълно обзаведени къщи в Картаген. С изключение на тракийските готи нашите хора не разбираха нито дума от вандалския език. Ако дадена жена не беше особено привлекателна или не се предлагаше заедно с маса скъпоценни камъни и злато в пазвата си, те я отблъскваха и тръгваха да търсят нещо по-добро. Що се отнася до числеността, имаше поне една вандалка за всеки мъж от нашата войска. Няколко по-скромни жени се струпаха около мен, надявайки се чрез женитбата си с евнух да запазят както целомъдрието си, така и своята свобода. Господарката също получи безброй предложения да ги вземе като слугини. Тя беше сред първите, които влязоха в лагера, и с помощта на прислугата събра цял куп съкровища.

Но плячкосването и невъздържаните чувствени наслади разстроиха напълно армията. Ако една-единствена вандалска част бе направила опит да си върне лагера два часа по-късно, тя щеше да спечели лесна победа. Нашите войници пълнеха догоре шлемовете си от бъчвите със сладко вино в каруците и сега се скитаха безцелно, вдигаха скандали, грабеха, пееха нестройно, продаваха си един другиму тежки и обемисти или нежелани предмети за шепа пари в брой, приемаха женските ласки и накрая тръгваха да обикалят вън от лагера, търсейки нова плячка, укрита от бегълците в съседните пещери или под някой камък. Тази необуздана шетня продължи през цялата нощ. Велизарий обикаляше от място на място с шестима предани войници и потушаваше с тежка ръка всяко насилие, на което се натъкваше. Хората бяха така опиянени от внезапното си забогатяване, че бяха убедени във възможността да се оттеглят сега и да заживеят охолно от печалбата си, без каквито и да било по-нататъшни военни задължения.

При зазоряване Велизарий, последван от господарката, се качи на една купчина пръст в центъра на лагера, откъдето отправи настоятелен призив за дисциплина и подчерта опасността от контранападение. Отначало нямаше никакъв отклик. Тогава той сам изсвири с тръбата „Сбор на белите!“ и конниците от личната му гвардия постепенно си спомниха, че наказанието за неявяване на сбор е жесток побой с камшик. Затова един по един те заприиждаха неохотно, влачейки след себе си плячката с помощта на новопридобитите си семейства. По предложение на моята господарка Велизарий изпрати за Картаген конвой с плячката; вещите бяха събрани във вързопи и натрупани в пленените каруци: по две каруци за всяко отделение, като пленниците на отделението вървяха пеш отстрани под командата на един старши войник.

След това той изпрати Йоан Арменеца с двеста души по следите на крал Гелимер, като му нареди да го доведе жив или мъртъв, където и да се намира. Улиарис, който изпитваше законна гордост, че е успял да убие Зазо, пожела да се присъедини доброволно към този отряд. Велизарий свика всеобщ сбор и заплаши да нападне пияната войнишка сган с копие, ако не се опомнят и не пристъпят към изпълнение на дълга си, което те побързаха да сторят. Той отпрати конницата да претърси околността за вандали, хиляди от които се оказаха укрити в селските църкви. Животът им бе пощаден, те бяха обезоръжени и върнати под пехотен конвой в Картаген.